— И какво от това?
— Ами всички промени в света стават изключително благодарение на въпросната група най-отявлени негодници. Защото в действителност всички те изобщо не предугаждат бъдещето, ами го формират и се примъкват натам, накъдето според тях ще духа вятърът. След което на вятъра не му остава нищо друго, освен наистина да духа натам.
— Това пък защо?
— Как защо? Нали ви обясних, че говоря само за най-гнусните, пробивни и безсрамни негодници. Нима си мислите, че няма да успеят да убедят всички останали, че вятърът духа именно натам, накъдето те са се ориентирали? Още повече, че вятърът, за който става дума, духа само вътре в този идиом… Но аз май се увлякох. Откровено казано, имах намерение да мълча чак до разстрела.
Военният до стената изпъшка и многозначително погледна Тимур Тимурович.
— Не ви запознах — сепна се Тимур Тимурович. — Полковник Смирнов, военен психиатър. Той е тук по друг повод, но се поинтересува и от вашия случай.
— Много съм поласкан, полковник — опитах леко да се поклоня.
Тимур Тимурович се наведе над телефона и натисна някакво копче.
— Сонечка, много те моля, четири кубика, както обикновено — нареди в слушалката. — Направо тук, докато е още с ризата. Да. После веднага в стаята.
Той се обърна към мен, въздъхна с покруса и се почеса по брадата.
— Засега ще трябва да продължим с медикаментозното лечение. Честно да ви кажа, възприемам го като свое поражение — малко, но все пак поражение. Смятам, че добрият психиатър трябва да избягва лекарствата, те… Как да ви обясня… Те са като козметиката. Не решават проблема, а само го скриват от чуждите погледи. Но във вашия случай не мога да измисля нищо друго. Вие сам трябва да ми помогнете. Защото, за да спасиш давещия се, не е достатъчно да му подадеш ръка, трябва и той да ти подаде своята.
Вратата зад мен се отвори и аз чух нечии тихи стъпки. Меки женски пръсти ме хванаха за рамото и усетих как студеното малко жило пробива плата на усмирителната риза и се впива в кожата ми.
— Между другото — зиморничаво потри ръце Тимур Тимурович, — искам да отбележа, че според фолклора на лудницата разстрел се нарича не това, което ви инжектираме сега, тоест обичайната смес от аминазин и перевитин, а сулфазиновият кръст, тоест четири инжекции в… Впрочем, надявам се да не стигнем до него.
Не се извърнах, за да видя жената, която ми правеше инжекцията. Гледах разчленения синьо-червено-бял човек на плаката, и когато и той започна да ме гледа, да се усмихва и да ми намига, някъде отдалеч чух гласа на Тимур Тимурович:
— Да, право в стаята. Не, няма да пречи. Все пак известно въздействие… Защото скоро също ще седне на стола.
Нечии ръце (мисля, че пак бяха на Жербунов и Барболин) набързо ми смъкнаха ризата, вдигнаха ме за ръцете и като чувал с пясък ме прехвърлиха върху нещо като носилка. После пред очите ми се мерна касата на вратата и се озовахме в коридора.
Отмалялото ми тяло се движеше край високите бели номерирани врати, а отзад се чуваха неправдоподобните гласове и смехът на предрешените матроси — те май най-нахално си приказваха за жени. После видях отгоре да се надвесва лицето на Тимур Тимурович — значи, бе вървял до мен.
— Пьотър, вие не сте Пушкин, разбира се, но все пак решихме да ви върнем в трето отделение — засмя се доволно той. — Там сега има четирима души, значи, ще станете петима. Знаете ли какво е групова терапия според професор Канашников. Тоест, според мен?
— Не — измучах с мъка.
Мяркането на вратите стана непоносимо и аз затворих очи.
— Казано на прост език, то е съвместна борба на болните за оздравяване. Представете си, че вашите проблеми за известно време станат колективни. Всеки от участниците в сеанса за малко да сподели вашето състояние. Едва ли не да се отъждестви с вас. Как мислите, какъв ще бъде резултатът?
Аз мълчах.
— Много е просто — продължи Тимур Тимурович. — След като сеансът приключи, настъпва ефектът на разтоварването — съвместното излизане на участниците от състоянието, преживяно току-що като реалност. Всъщност, характерното за човека стадно чувство се използва с лечебна цел. Участниците в сеанса могат за известно време да възприемат вашите идеи и настроения заедно с вас, но щом той приключи, те се връщат към своите собствени мании и ви оставят сам. И в този момент (ако патологическият психоматериал успее да стигне до катарзисно изплуване на повърхността) пациентът може сам да усети относителността на своите болестни представи и да престане да се отъждествява с тях. А от там до оздравяването има само една крачка.