Почти не схващах смисъла на думите му, дори и да допуснех, че той съществуваше. Но все нещичко оставаше в съзнанието ми. Инжекцията действаше все по-силно — не виждах вече нищо наоколо, цялото ми тяло практически бе изгубило своята чувствителност, а душата ми бе потънала в тежко и тъпо безразличие. Най-неприятното в него бе, че то сякаш бе обзело не мен, а някого другиго, в когото ме бе превърнал инжектираният медикамент. И с ужас усетих, че този друг наистина можеше да бъде излекуван.
— Разбира се, че може — потвърди Тимур Тимурович. — И ние ще го излекуваме, бъдете сигурен. Изобщо, избягвайте понятие „лудница“. Отнесете се към него просто като към забавно приключение. Още повече, че сте писател. Тук понякога чувам неща, дето направо ми иде да си ги записвам. Сега например. Във вашата стая ще стане изключително интересно — ще има групов сеанс с Мария. Сещате ли се за кого говоря?
Кимнах отрицателно.
— Е, да, да — продължи той. — Случаят е доста особен, наистина. Бих казал — същинска шекспирова психодрама. Сблъсък между толкова различни на пръв поглед обекти на съзнанието, колкото са мексиканската сапунена опера, холивудският екшън и неукрепналата руска демокрация. Гледали ли сте мексиканския телевизионен сериал „Просто Мария“? И това ли не помните? Ясно. Накратко, пациентът се смята за героинята, за въпросната Мария. Случаят щеше да е банален, ако не беше подсъзнателното отъждествяване с Русия плюс комплексът на Агамемнон, придружен с анална динамика. Направо по моята специалност — раздвояване на илюзорната личност. Точно по моята специалност.
О, Боже, помислих си аз, колко са им дълги коридорите.
— Вие, разбира се, няма да успеете да вземете цялостно участие в сеанса — продължи гласът на Тимур Тимурович — тъй че можете да спите. Но не забравяйте: скоро предстои вие самият да влезете в ролята на разказвача.
Мисля, че ме докараха в някаква стая — вратата скръцна и дочух откъслечна реплика от секнал разговор. Тимур Тимурович поздрави мрака и оттам му отговориха няколко гласа. Междувременно мен ме прехвърлиха върху невидим креват, подложиха под главата ми една възглавница и ме завиха с одеяло. Известно време се вслушвах в долитащите фрази (Тимур Тимурович обясняваше на някакви хора защо ме нямало), после напълно изключих, понеже ме споходи една извънредно знаменателна халюцинация от личен характер.
Не знам колко дълго прекарах насаме със съвестта си — по едно време вниманието ми бе привлечено от монотонния глас на Тимур Тимурович.
— Съсредоточете се върху това топче, Мария. Обзело ви е пълно спокойствие. Може да почувствате, че устата ви пресъхва, то е от инжектирания препарат и скоро ви ще мине. Чувате ли ме?
— Да, — отвърна гласът, който ми се стори по-скоро висок мъжки, отколкото нисък женски.
— Как се казвате?
— Мария — отговори гласът.
— Фамилията?
— Просто Мария.
— На колко сте години?
— Дават ми осемнайсет — отвърна гласът.
— Знаете ли къде се намирате?
— Знам. В болницата.
— А защо се озовахте тук?
— Заради удара, разбира се! Чудно ми е как изобщо останах жива. Не съм предполагала, че е такъв човек.
— В какво се ударихте?
— В Останкинската телевизионна кула.
— Ясно. И как се получи?
— Много е дълго за разказване.
— Нищо — нежно каза Тимур Тимурович, — няма закъде да бързаме. Разкажете ни, пък ние ще ви слушаме. Как започна всичко?
— Ами излязох да се разходя по крайбрежната улица.
— А преди това къде бяхте?
— Не бях никъде.
— Добре, продължавайте.
— Та вървя си значи, вървя, а около мен — мъгла. Все по-гъста и по-гъста…
Изведнъж забелязах, че като се вслушвам в долитащите до мен думи, по-трудно долавям смисъла им. Имах усещането, че този смисъл е вързан за тях с въжета, които стават все по-дълги. Не смогвах да следя разговора, но това нямаше значение, защото същевременно започнах да виждам някаква неясна картина — мъгливата крайбрежна улица и вървящата по нея широкоплещеста жена, приличаща по-скоро на предрешен мъж. Знаех, че се казва Мария и можех едновременно да я виждам и да гледам света през нейните очи. В следващия миг разбрах, че по някакъв начин възприемам нейните мисли и чувства: тя мислеше, че каквото и да прави, разходката няма да е приятна, защото в самото начало на слънчевото утро, когато се е появила на многострадалния свят, нещо е било заменено с дявол знае какво. И всичко е станало тъй неусетно, че дори не го е усетила.