Отначало във въздуха замириса на пушек и Мария си помисли, че някъде са запалили сухи листа. После миризмата се смеси с воня на изгоряла гума. Сетне започнаха да я обгръщат валма от дим; той се сгъстяваше все повече, докато не скри всичко, освен чугунените огради на крайбрежната улица и няколко метра от пространството наоколо.
Скоро на Мария започна да и се струва, че върви през дълга зала на художествена галерия — със своята изтъркана баналност сегментите от околния свят, които от време на време се подаваха от мъглата, забулила света, много приличаха на обекти на актуалното изкуство. Срещу нея изплуваха табелки „Чейндж бюро“, пейки с издълбани по тях надписи и купища празни метални кутийки, от което личеше, че новото поколение масово предпочита все пак бирата.
Някакви стреснати хора с автомати в ръцете изскачаха и отново се гмурваха в мъглата. Те се правеха, че не забелязват Мария и тя им отвръщаше със същото. Които я познаваха и мислеха за нея и бездруго бяха предостатъчно. Колко ли бяха — милиони? Десетки милиони? Не знаеше точния им брой, но беше сигурна, че ако всички сърца, в които я бе заселила съдбата, затупкат в унисон, всеобщият им звук ще е по-силен от оглушителните взривове оттатък реката.
Тя се озърна, присви лъчезарните си очи и се опита да разбере какво става.
Някъде наблизо (заради мъглата още не бе ясно къде точно) от време на време отекваше гръм и след всеки негов екот се чуваше кучешки лай и шум от безброй гласове като на стадион, когато вкарат гол. Мария не знаеше какво да мисли по този въпрос — може отвъд реката да снимаха някой филм, а може руските новобогаташи да спореха кой от тях е най-нов. Защо не вземат най-после да си поделят всичко — помисли си тя и въздъхна, — колко ли още млади и хубави момчета има да падат по асфалта и да го заливат с кръвта от пронизаните си сърца.
Мария се замисли как да помогне на всички да понесат по-леко безмерното бреме на този живот, на всички, които един Господ знае защо се гърчеха сега в непрогледната черна мъгла, скрила небето и слънцето. Спохождаха я ясни, светли, простички образи — ето я, облечена в обикновена рокля, как влиза в някой скромен дом, спретнат от стопаните му специално за случая. А ей ги и самите стопани — седнали на масата със самовара и я гледат с обич и тя знае, че няма нужда да казва нищо. Просто трябва да е пред тях и да ги гледа нежно, като по възможност не обръща внимание на бръмчащата камера. Или следната картина: болнична стая, бинтовани хора, легнали на неудобни легла, и нейният лик, увиснал на стената на такова място, че всички да я виждат — гледат я от леглата и за известно време забравят мъките и болките си…
Всичко това беше чудесно, но тя смътно долавяше, че не е достатъчно, не, светът имаше нужда от сила — сурова и непреклонна, способна, ако се наложи, да се възправи срещу злото. Но откъде да вземе такава сила? И каква трябва да е тя? Не знаеше отговора на тези въпроси, но чувстваше, че тъкмо затова сега върви по крайбрежната улица в кървящия от страдание град.
Поривът на вятъра за момент разпръсна обгърналата я мъгла и върху Мария падна слънчев лъч. Тя вдигна ръка да се засенчи от него и изведнъж разбра къде да търси отговора — ами да, той беше в безбройните сърца и умове, които я бяха призовали тук и я бяха накарали да се въплъти на мъгливата крайбрежна улица. Всички те сякаш се бяха слели в един океан от съзнание, който през милионите очи гледаше телевизионния екран и сега бе пред нейния взор. Тя го огледа и отначало не видя какво би могло да и помогне. Не, разбира се, в океана на съзнанието бе представена всепобеждаващата сила и в повечето случаи горе-долу еднакво, така че се формираше някакъв унифициран образ: младеж с не много голяма глава и с широки плещи, с двуредно алено сако, застанал широко разкрачен до дълга ниска кола. Колата беше много смътна и някак размазана във въздуха, защото всички, чиито души виждаше Мария, си я представяха като най-различни модели. Същото се отнасяше и за лицето на младежа — то бе някак разфокусирано, само косата, леко чуплива, кестенява и щръкнала, беше малко по-ясна. Затова пък сакото се виждаше толкова ясно, че беше достатъчно човек леко да се взре, за да прочете надписите върху златните копчета. Мария обаче реши да не го прави. Работата не беше в написаното върху копчетата, а във въпроса как тази всепобеждаваща сила да се съедини с нейната кротка обич.
Спря и се облегна на една от гранитните пирамиди между чугунените решетки на оградата. Трябваше отново да потърси отговор в доверилите и се умове и души, но сега (беше напълно сигурна) уеднаквените мисли не вършеха работа. Трябваше…