В момента, когато беше готова да извика, с металния човек стана изненадваща трансформация. Отначало върху бляскавите му бедра се появиха раирани боксерки, много домашни наглед, после бял потник, после тялото му доби нормалния цвят на човешка кожа със здрав тен, след което тутакси се облече в яркожълти панталони, риза и раирана вратовръзка и чудно хубаво алено двуредно сако със златни копчета. Чак тогава Мария се успокои. Но аленото сако порадва погледа й съвсем закратко — то изчезна под скрилия го отгоре дълъг сив шлифер. Краката на Госта се обуха с черни обувки, а върху лицето му лъснаха черни огледални очила. Косата застина в щръкнала русоляво-рижа прическа и Мария с радостна отмала позна в Годеника Арнолд Шварценегер — пък и, както веднага разбра, не можеше да бъде никой друг.
Той стоеше пред нея и мълчаливо я гледаше с правоъгълните си черни стъкла; по устните му трепкаше едва доловима усмивка. Мария видя отражението си в очилата му и си оправи слушалките.
— О, дева Мария — продума Шварценегер.
Той говореше безизразно, с възглух, но приятен глас.
— Не, скъпи — загадъчно се усмихна тя и събра длани пред гърдите си, — просто Мария.
— Просто Мария — повтори Шварценегер.
— Да. А ти Арнолд ли си?
— Sure31.
Тя понечи да каже нещо, но изведнъж разбра, че няма какво. Шварценегер продължаваше да я гледа мълчаливо и да се усмихва. Тя сведе поглед и се изчерви. Тогава той я завъртя с нежно, но непреодолимо силно движение и я поведе до себе си. Тя вдигна очи към него и се усмихна с прочутата си глуповато-загадъчна усмивка. Той сложи ръка на рамото и. Мария приклекна под тежестта й и не щеш ли, от спомените и неочаквано изплува следната картина: Ленин, нарамил греда по време на съботник. На гредата се виждаше само краят и, затова Мария си помисли, че всъщност може да не е било греда, а ръката на някое всемогъщо същество, на което Ленин е бил способен само бегло и безпомощно да се усмихва, както сега тя — на Шварценегер. В следващия момент разбра, че си мисли съвсем неуместни неща и измете всичко това от главата си.
Шварценегер извърна лице към нея.
— Твоят взор — монотонно изрече той, — е като от платната на Айвазовски.
Мария трепна от изненада. Не беше очаквала подобни думи и Шварценегер изглежда веднага го разбра. А после стана нещо странно или може би не стана в действителност, а само й се стори — в тъмните му очила започнаха да се мяркат някакви едва забележими червени букви като движещ се надпис. Същевременно в главата му нещо започна да попуква, сякаш там се включи компютърен харддиск. Мария се дръпна с уплаха, но изведнъж се сети, че също както и тя, Шварценегер е условно същество. Че е изтъкан от хилядите руски съзнания, дето в момента си мислят за него, а хорските мисли може да са най-различни.
Той протегна свободната си ръка и размърда пръсти, като че ли да намери подходящите думи.
— Не — рече накрая, — очите ти са същински перли!
Тя се гушна в него и го погледна доверчиво отдолу нагоре. Шварценегер прибра брадичка към шията си, сякаш за да не може Мария да надникне под очилата му.
— Тук е много мъгливо — каза той, — защо вървим по тази улица?
— Не знам.
Шварценегер направи завой и отдалечавайки се от оградата, я поведе направо през мъглата. След няколко крачки Мария се уплаши, защото мъглата така се сгъсти, че не се виждаше вече нищо, дори Шварценегер. Можеше да различи само тази част от ръката му, която лежеше върху рамото й.
— Откъде толкова мъгла? — попита тя. — Уж нищо не гори.
— Си Ен Ен — отвърна Шварценегер.
— Да не би да са запалили нещо?
— Не. Излъчва.
Аха, разбра Мария, сигурно всички, дето мислят за нея и за Шварценегер, сега гледат Си Ен Ен, а Си Ен Ен излъчва някаква мъгла. Само че не продължи ли твърде дълго?
— Както и да е — каза невидимият Шварценегер. — Скоро ще свърши.
Но мъглата не свършваше, а те все повече и повече се отдалечаваха от крайбрежната улица. На Мария изведнъж и хрумна, че от няколко минути до нея може би върви не Шварценегер, а някой друг. Дето е прегръщал Ленин по време на съботника. Тази мисъл толкова я уплаши, че тя машинално нагласи слушалките и пусна уокмена. Музиката беше странна и някак насечена — ту започваха сладко да пеят за любов китари и тромпети, ту изведнъж екваше проточен електронен вой, досущ като вълчи. Но пак беше по-добре, отколкото да чува само отдалечените взривове и неясната бъркотия от човешки гласове.