— Не искам, чуваш ли? Причиняваш ми болка!
— NO? — попита той.
— Не! Не!
— О.К. — каза Шварценегер. — You are fired32.
В следващия момент лицето му се дръпна назад и някаква невъобразима сила понесе Мария далеч от самолета, който за няколко секунди се превърна в мъничка сребриста птица, свързана с нея чрез дълъг шлейф от дим. Тя обърна лицето си и зърна прииждащия към нея заострен връх на кулата в Останкино. Удебелената и средна част бързо се увеличаваше и миг преди удара Мария ясно видя някакви насядали около масата хора с бели ризи и с вратовръзки, които я гледаха с почуда през дебелото стъкло.
Звънна счупена чаша, после на пода падна нещо тежко и се чу силен плач.
— Полека, полека — каза Тимур Тимурович. — А така, добре.
Разбрах, че няма да има продължение и отворих очи. Вече можех криво-ляво да виждам — близките предмети различавах ясно, но по-отдалечените се размиваха, а общата перспектива бе такава, сякаш се намирах във вътрешността на коледна елхова топка, по чиито стени е изрисуван околният свят.
Право над мен като две канари се извисяваха Тимур Тимурович и полковник Смирнов.
— Да — каза някой откъм ъгъла. — Ей така се запознаха Арнолд Шварценегер и просто Мария.
— Прави впечатление — след като се изкашля, рече полковник Смирнов на Тимур Тимурович — ясно изразеният фалически характер на това, че пациентът непрекъснато си представя х…й. Нали? Ту антената, ту ракетата, ту кулата в Останкино.
— Вие, военните, сте прекалено праволинейни — обади се Тимур Тимурович. — Нещата не са толкова прости. Както се казва, Русия не може да бъде разбрана с ум, но не става дума и за сексуална невроза. Нека не бързаме. Важното е, че сме постигнали катарзисен ефект, макар и в слабо изразена форма.
— Да — съгласи се полковникът — чак столът се счупи.
— Точно така — каза Тимур Тимурович. — Когато блокираният патологичен материал изплува на повърхността на съзнанието, той преодолява силно съпротивление, затова често се случват видения на катастрофи и разни сблъсъци. Както сега. Най-сигурният белег, че сме на прав път.
— Ами ако е от контузията? — попита полковникът.
— От коя контузия?
— Не съм ли ви казвал? Вижте, когато стреляха по Белия дом, няколко снаряда минаха направо през прозорците. Та един от тях улучи един апартамент, където по същото време…
Полковникът се наведе към Тимур Тимурович и му зашепна нещо на ухото.
— Естествено — долитаха до мен отделни думи — всичко на парчета… Отначало го засекретиха заедно с труповете, но после гледаме, че мърда… Направо потресаващо.
— Но, драги, защо мълчахте толкова време? Та това променя цялата картина — с упрек каза Тимур Тимурович. — Аз тук се бъхтя, бъхтя…
Той се наведе над мен, с двата си дебели пръста повдигна клепача и надникна в окото ми.
— Как сте?
— Направо не знам — отговорих. — Е, не беше най-интересната халюцинация в живота ми. Но аз… Как да ви кажа… Намирам за забавна сънната лекота, с която за няколко минути бълнуването се превърна в реалност.
— Видяхте ли? — обърна се Тимур Тимурович към полковник Смирнов.
Полковникът кимна мълчаливо.
— Аз, драги мой, попитах не какво е мнението ви, а как се чувствате — каза Тимур Тимурович.
— Благодаря, чувствам се добре — отговорих. — Само дето ми се спи.
Така си беше.
— Ами поспете.
Той ми обърна гръб.
— Утре сутринта — каза на невидимата си помощничка, — точно преди водните процедури, моля, направете на Пьотър четири кубика таурепам.
— Може ли да пуснете радиото? — попита тих глас откъм ъгъла.
Тимур Тимурович щракна някакво копче на стената, хвана военния подръка и го поведе към вратата. Затворих очи и разбрах, че няма да имам сили пак да ги отворя.
„Понякога си мисля, че мъжете — запя тъжен глас, — останали по бойните поля, сега са бели жерави в небето, не спят отдавна в черната земя…“
Щом от високоговорителя излетя последната дума, в стаята настана суматоха.
— Дръжте Сердюк! — извика някой точно до ухото ми. — Стига с тия жерави! Забравихте ли?
— Нали ти поиска да го пуснат — обади се друг. — Сега ще го превключим.
Чу се още едно щракване.
„Дали е отминало времето — попита предпазлив глас откъм тавана, — когато руската поп-музика беше синоним на нещо провинциално? Преценете сами. «Възпалените израстъци» е една от рядко срещаните в Русия чисто дамска група. Пълният комплект на сценичното им оборудване тежи точно колкото един танк «Т-90». Съставът е само от лесбийки, две от които са заразени с английски стрептококи. Независимо от тези свръхмодерни характеристики «Възпалените израстъци» изпълняват предимно класическа музика — е, в своя интерпретация, разбира се. Сега ще чуете какво са направили момичетата с една от мелодиите на австрийския композитор Моцарт, познат на слушателите ни от филма на Форман и от едноименния австрийски ликьор, с чиято доставка на едро се занимава нашият спонсор, фирма «Трето око».“