Обърнах се към рояла.
Пред него седеше човекът с черна гимнастьорка от ресторанта снощи. Беше към петдесет годишен, със засукани нагоре гъсти мустаци и леко прошарена на слепоочията коса. Имах чувството, че дори не е забелязал появата ми — очите му бяха затворени, сякаш изцяло се бе отдал на музиката. Свиреше наистина превъзходно. Върху капака на рояла видях папаха34 от най-фин астраган с лентичка от червено моаре и шашка35 с необичайна форма във великолепна ножница.
— Добро утро — казах аз и свалих маузера.
Човекът вдигна клепачи и ме огледа внимателно. Очите му бяха черни и пронизващи и трябваше да положа доста усилия, за да устоя на почти физическия им натиск. Като забеляза кръста в ръката ми, той леко се усмихна.
— Добро утро — отвърна и продължи да свири. — Радвам се да видя, че още от сутринта се грижите за душата си.
— Какво правите тук? — попитах и внимателно сложих разпятието до неговата шашка.
— Опитвам се да изсвиря една доста трудна пиеса. Но за съжаление тя е написана за четири ръце и сега следва пасаж, с който не бих могъл да се справя сам. Ще бъдете ли така добър да ми помогнете? Мисля, че творбата ви е позната.
Като в транс мушнах маузера в кобура, застанах до него, изчаках момента и поставих пръсти върху клавишите. Моят контрапункт едва настигаше темата и на няколко пъти сгреших; после погледът ми отново падна върху разперените крака на фон Ернен и аз осъзнах цялата абсурдност на положението. Отдръпнах се и впих поглед в своя гост. Той спря да свири и известно време остана да седи неподвижно — сякаш потъна дълбоко в собствените си мисли. После се усмихна, посегна и взе от капака разпятието:
— Безподобно. Никога не ми е било ясно защо Бог е трябвало да се яви на хората в отвратителното тяло на човек. Според мен много по-подходяща форма би била някоя съвършена мелодия, каквато можеш да слушаш до безкрай.
— Кой сте вие? — попитах аз.
— Фамилията ми е Чапаев — отвърна непознатият.
— Нищо не ми говори.
— Точно затова я ползвам. Името ми е Василий Иванович. Предполагам, че и то нищо не ви говори.
После стана от стола и се протегна, ставите на тялото му силно изпукаха. Усетих лек мирис на скъп английски одеколон.
— Вчера — настойчиво ме загледа той — в „Музикалната кутийка“ забравихте чантата си. Ето я.
Погледнах надолу и видях до крачето на рояла черната чанта на фон Ернен.
— Благодаря ви — отвърнах. — Но как влязохте в апартамента?
— Опитах се да звънна, но изглежда звънецът не работи. А ключовете висяха на вратата. Видях, че спите и реших да почакам.
— Разбирам.
В действителност нищо не разбирах. Как ме беше намерил? При кого изобщо бе дошъл — при мен или при фон Ернен? Кой бе той и какво искаше? И защо (непоносимо ме измъчваше най-вече това), защо свиреше тази проклета фуга? Дали подозираше нещо? Между другото, завитият в палтото труп в ъгъла ме смущаваше най-малко, понеже за чекистките квартири един труп представляваше най-обикновен предмет от интериора.
Чапаев сякаш прочете мислите ми.
— Както явно се досещате — каза той, — дошъл съм не само заради чантата ви. Днес заминавам за Източния фронт, където командвам дивизия. Имам нужда от комисар. Предишният… Да речем, не оправда очакванията ми. Снощи видях вашата агитация и ми направихте доста добро впечатление. Между другото, Бабаясин също е много доволен. Искам политическата работа в поверените ми части да я провеждате вие.
После разкопча джоба на гимнастьорката си и ми подаде сгънат на четири лист хартия. Разгънах го и прочетох:
„До др. Фанерний. По заповед на др. Дзержински с цел засилване на политическата работа незабавно ви местим в разпореждане на командира на Азиатската Конна Дивизия др. Чапаев. Бабаясин.“
Отдолу беше сложен познатият ми вече размазан лилав печат. Този пък Бабаясин що за птица е, помислих си смутено и вдигнах поглед.
— Та как се казвате все пак? — присви очи Чапаев. — Григорий или Пьотър?
— Пьотър — облизах пресъхналите си устни. — Григорий е старият ми литературен псевдоним. Знаете ли, непрекъснато стават бъркотии. Едни по навик ме наричат Григорий, други — Пьотър…
Той кимна и взе от рояла шашката и папахата си.
— Вижте какво, Пьотър, може да ви се стори неудобно, но влакът ни потегля днес. Няма как. Война е. Имате ли някаква несвършена работа в Москва?
— Не — отговорих.
— В такъв случай предлагам ви незабавно да заминем заедно. Сега трябва да присъствам при товаренето на полка от ивановски тъкачи и бих искал и вие да сте там. Евентуално ще се наложи да произнесете слово. Много ли багаж имате?