— И за тях ли работиш?
— Гледам да избягвам.
— Но как изобщо си се озовал в тази компания? Фон Ернен се усмихна широко.
— Нищо по-лесно. Пет минути си поговорих с Горки10 по телефона.
— И какво, веднага ти дадоха маузер и возило, така ли?
— Чуй ме — рече той, — животът е театър. Това е всеизвестно. Но нещото, за което се споменава доста по-рядко е, че във въпросния театър всеки ден пиесата е нова. Та сега, Петя, постановката ми е такава, че…
Фон Ернен вдигна ръце и ги раздруса над главата си, сякаш раздрънкваше монети в невидима торба.
— Работата дори не е в самата пиеса — продължи той. — Ако трябва да използваме същото сравнение, едно време всеки от залата можеше да замери артистите с развалени яйца, а сега от сцената ежедневно се стреля с наган, да не говорим, че може да падне и някоя бомба. Така че помисли си: какъв е по-добре да бъдеш? Актьор или зрител?
Въпросът беше сериозен.
— Как ли да ти отговоря? — рекох замислено. — Този твой театър май започва съвсем от гардероба. Предполагам, че с него и свършва. А бъдещето — вирнах пръст нагоре — и бездруго принадлежи на киното.
Фон Ернен се изкиска и поклати глава.
— Все пак си помисли върху думите ми — настоя той.
— Обещавам — отговорих.
Той си наля чаша водка и я гаврътна.
— Ух. Та за театъра. Знаеш ли кой е комисар на театрите сега? Мадам Малиновская. Нали се познавате?
— Не си спомням. Каква е пък тая мадам Малиновская? Фон Ернен въздъхна. Стана и мълчаливо се разходи из стаята. После седна срещу мен и ме погледна право в очите:
— Петя, ние си се шегуваме, но виждам, че нещо не е наред. Какво ти се е случило? С теб, разбира се, сме стари приятели, но въпреки това, бих могъл да ти помогна.
Събрах кураж.
— Ще бъда откровен. Преди три дни в Петербург у нас дойдоха едни хора.
— Откъде?
— От твоя театър.
— Как тъй? — попита той и повдигна вежди.
— Много просто. Бяха трима от „Гороховая“11, единият се представи за някакъв литературен сътрудник, а останалите дори нямаше нужда да се представят. Поговорихме си трийсет-четирийсет минути, най-вече с въпросния сътрудник, после те казаха, че разговорът бил много интересен, но трябвало да го продължим другаде. На мен не ми се ходеше до това другаде, защото, както знаеш, хората доста рядко се връщат оттам…
— Но ти си се върнал — прекъсна ме фон Ернен.
— Не съм се върнал, просто не отидох. Гриша, аз им избягах. Нали знаеш: както децата бягат от пъдаря.
— Но защо са идвали у вас? — попита фон Ернен. — Та ти нямаш нищо общо с политиката. Да не си направил нещо?
— А бе нищо не съм направил. Направо ме досмешава като ти го разказвам. Публикувах едно стихотворение (според тях в някакъв неподходящ вестник), та там имаше една рима, която не им харесала: „Броневик“ — „но за миг“. Представяш ли си?
— За какво се разказваше в стихотворението?
— О, беше нещо напълно абстрактно. Ставаше дума за потока на времето, който отмива стената на настоящето, и по нея се появяват все нови и нови орнаменти, част от които наричаме минало. Спомените ни уверяват, че вчерашният ден действително го е имало, но не се знае дали всички те не са дошли с първия утринен лъч.
— Не го разбирам напълно — рече фон Ернен.
— Аз също — кимнах, — но както и да е. По-важното е, че нямаше нищо политическо. Поне според мен. Но на тях им се видяло другояче. Най-ужасното е, че след разговора с консултанта им наистина разбрах неговата логика и вникнах в нея много дълбоко… Но така ме достраша, че когато ме изведоха навън, се втурнах да бягам — не толкова от тях самите, колкото от разбраното…
Фон Ернен се намръщи.
— Доста неприятна история — каза той. — Е, те са идиоти. Но и теб си те бива. Затова ли дойде в Москва?
— Ами какво да правя? Докато им бягах, стрелях за самоотбрана. Сигурно разбираш, че съм стрелял по призрака, изтъкан от собствения ми страх, но как бих могъл да обясня подобно нещо на „Гороховая“? Искам да кажа, че може би дори щях да успея да им го обясня, но те непременно щяха да ме питат защо всъщност съм стрелял по призраци. Да не би да не ми харесват призраците, дето бродят из Европа?
Фон Ернен ме изгледа и се замисли. Наблюдавах ръцете му — той едва забележимо търкаше длани в покривката, сякаш искаше да изтрие избилата по тях пот, после изведнъж ги скри под масата. По лицето му се изписа отчаяние и аз усетих, че нашата среща и моят разказ го поставят в крайно деликатна ситуация.
— Лоша работа — измърмори той. — Обаче добре е, че ми имаш доверие. Мисля, че ще го уредим… Ще го уредим, ще го уредим… Сега ще звънна на Алексей Максимович… Ръцете на тила.
10