— Е — рекох и хванах чашата си, — дето се казва, за победата на световната революция!
Тостът ми не предизвика у тях никакъв ентусиазъм.
— За победата, то се знае — кимна Барболин, — ами от онова?
— Кое онова? — попитах аз.
— Хайде, не се прави на ударен — строго каза Жербунов. — Бабаясин спомена, че днес са ти отпуснали цяла кутия.
— Аа, кокаина ли имате предвид — сетих се аз и бръкнах да извадя кутията от чантата. — Че „онова“, другари, е доста многозначителна дума. Може да искате етер като Уилям Джеймс.
— Кой е пък този? — попита Барболин и пое кутията в широката си и груба длан.
— Един английски другар.
Жербунов изхъмка скептично, а върху лицето на Барболин за миг се мерна едно от онези чувства, които тъй често са били изписвани от руските художници на деветнайсети век, създавали народни типажи — някъде, видите ли, има един голям и загадъчен свят с толкова необясними и привлекателни неща и не че сериозно се надяваш един ден да се озовеш там, ами просто от време на време ти се иска да си помечтаеш за нещо невъзможно.
Напрежението изчезна като по чудо. Жербунов отвори кутията, взе отварачката от покривката, гребна с нея чудовищно количество прашец и бързо го разбърка във водката. Същото направи и Барболин — първо в своята чаша, а после и в моята.
— Сега вече не е срамота да пием и за световната революция — каза той.
Изглежда, че по лицето ми се изписа недоумение, защото Жербунов се подсмихна и обясни:
— Това, братле, води началото си от „Аврора“, от първоизвора. Нарича се „балтийски чай“.
Те вдигнаха чашите си, изпиха съдържанието им на екс и на мен не ми остана нищо друго, освен да последвам примера им. Почти веднага гърлото ми изтръпна. Запалих цигара, дръпнах дълбоко, но изобщо не усетих вкуса й. Близо минута останахме смълчани.
— Трябва да тръгваме — отърси се внезапно Жербунов и стана от масата. — Иван ще премръзне.
Леко замаян, прибрах кутията от дропс в чантата, станах и ги последвах. Позабавих се в коридора, като се опитвах да намеря шапката си, но не успях, затова нахлупих фуражката на фон Ернен. Излязохме от жилището и мълчаливо заслизахме по слабо осветеното стълбище.
Изведнъж забелязах, че се чувствам леко и спокойно и колкото повече вървя, толкова по-леко и спокойно ми става. Не мислех за бъдещето — стигаше ми и това, че не ме заплашва непосредствена опасност, и когато пресичах тъмните площадки, се възхищавах на чудно хубавите снежинки, прехвърчащи навън. Нима самият аз не бях също такава снежинка и вятърът на съдбата не ме носеше някъде напред, след другите две снежинки с черни бушлати, които трополяха по стълбите пред мен? Всъщност, въпреки обзелата ме еуфория, не бях загубил способността си да възприемам действителността трезво, затова открих нещо интересно. Още в Петроград се чудех как върху матросите се крепят техните тежки, натъпкани с патрони такъми. На площадката на третия етаж, където светеше една самотна крушка, забелязах на гърба на Жербунов няколко кукички, с които, подобно на сутиен бяха окачени картечните ленти. Веднага си представих как Жербунов и Барболин, гласейки се за поредното убийство, като две девойки след баня взаимно си помагат за тази сложна част от тоалета. Това ми заприлича на още едно доказателство за женствената природа на всички революции. Изведнъж разбрах някои от новите настроения на Александър Блок15; изглежда, че от гърлото ми се бе откъснал някакъв възглас, защото Барболин се обърна.
— А ти не искаше, глупако — каза той и златният му зъб блесна.
Излязохме навън. Барболин каза нещо на войника, който седеше на откритата предна седалка на колата, после отвори вратата и ние се вмъкнахме вътре. Колата потегли веднага. През заобленото предно стъкло на кабината се виждаше заснеженият гръб и островръхият плъстен шлем; имах чувството, че каретата ни се управлява от Ибсенов трол. Помислих си, че конструкцията на возилото е изключително неудобна и при това унизителна за шофьора, който винаги е изложен на лошото време, но може би всичко бе направено нарочно, за да може по време на пътуването пътниците да се наслаждават не само на гледките отвън, но и на класовото неравенство.
Погледнах през страничното стъкло. Улицата беше пуста, а падащият по паважа сняг — необикновено красив, осветяван тук-там от уличните лампи. Под една от тях на стената на някаква къща зърнах надпис с големи букви: „LENINE EST MERDE“16.
Когато пристигнахме, вече се бях посъвзел. Слязохме и се озовахме на непозната улица, до някакъв безистен, пред който имаше две-три коли и няколко файтона; малко по-на-татък забелязах един страховит наглед брониран автомобил с шапка от сняг върху картечната кула, но не успях да го разгледам — матросите веднага се шмугнаха в безистена. След като минахме през неописуемо потискащ двор, спряхме пред една врата, над която стърчеше чугунена козирка със завъртулки и амурчета в еснафски стил. На козирката бе закрепена малка табела: