Няколкото прозореца, плътно затулени от розови перденца, светеха; през тях долиташе носталгично хубав звук от незнаен инструмент.
Жербунов дръпна вратата. Влязохме в малко антре, пълно с тежки шуби и шинели; в дъното висеше плътна плюшена завеса. Един човек с червена рубашка, който приличаше на престъпник, стана от табуретката да ни посрещне.
— Граждани матроси — започна той, — тук…
С циркаджийско движение Барболин врътна пушката около рамото си и го удари с приклада в слабините. Нещастникът се свлече по стената на пода; върху неприятното му лице се изписаха умора и отвращение. Жербунов дръпна завесата и ние влязохме в полутъмния салон.
Почувствах необикновен прилив на енергия и се огледах наоколо. Мястото напомняше обикновен, претендиращ за лукс ресторант средна ръка. Около малките кръгли маси, сред гъсти кълбета дим бе насядала разнородна публика. Миришеше на опиум. Никой не ни обърна внимание и ние се настанихме на една маса близо до входа.
Салонът свършваше с ярко осветена естрада, където върху тапицирана с черен плюш табуретка седеше някакъв господин с фрак. Лъкът в дясната му ръка се плъзгаше по тъпата страна на дълъг трион. Той бе застъпил долната му дръжка към пода, а горната стискаше в лявата си ръка, като караше острието да се огъва и трепти. Когато трябваше да тушира вибрациите на бляскавата лента, той за миг допираше до нея преметнатото през другия си крак босо ходило. На пода стоеше лачена обувка. От нея се подаваше ослепително бял чорап. Господинът извличаше от своя инструмент съвсем неземен, омаен и тъжен звук. Музикантът изглежда свиреше някаква обикновена мелодия, но тя нямаше значение — важен беше тембърът, нюансите на единствения, бавно стихващ тон, от който ти се свиваше сърцето.
Завесата до входа се люшна и оттам надникна човекът с рубашката. Той щракна с пръсти към тъмната зала и кимна към нашата маса, после се обърна, стори ни кратък формален поклон и отново изчезна зад завесата. Тозчас отнякъде се появи келнер с поднос в едната ръка и меден чайник в другата (такива чайници виждах и по останалите маси). Върху подноса имаше блюдо с пирожки, три чаени чаши и мъничка свирка. Келнерът нареди пред нас чашите, напълни ги от чайника и замръзна в очакване. Подадох му една банкнота, която извадих напосоки от чантата — мисля, че бяха десет долара. Отначало не разбрах за какво служи свирката, но в този момент от една съседна маса се чу тихо мелодично изсвирване и келнерът се втурна нататък.
Жербунов сръбна от чашата си и изхъмка недоволно. Аз също опитах от моята. Беше някакво менте, долнопробна китайска житна водка. Задъвках една пирожка, без изобщо да усещам вкуса й — кокаинът бе смразил гърлото ми и все още си казваше думата.
— Тия пирожки с какво са? — нежно попита Барболин. — Разправят, че тук някои хора се затривали. Да не си вземем грях на душата?
— Опитвал съм го — непринудено рече Жербунов. — Прилича на телешкото.
Не издържах повече, затова извадих кутията и Барболин започна да дозира от прахчето по чашите.
Междувременно господинът с фрака свърши да свири, бързо и изящно обу чорапа и чепика си, стана, поклони се, грабна табуретката, и сподирян от постни аплодисменти, напусна сцената. От масата близо до естрадата се изправи един приятен мъж с прошарена брадичка и сиво шалче, намотано около гърлото му, сякаш за да скрие белег от ухапване. С изненада разпознах в него Валерий Брюсов17 — беше остарял и измършавял. Той се качи на естрадата и се обърна към залата:
— Другари! Макар да живеем във визуална епоха, когато отпечатаният върху хартия текст бива изместван от зрителския ред или… хм… — той премрежи очи и направи пауза (явно се канеше да изтърси някой от идиотските си каламбури) — или, да речем, дори от зрителната зала… хмм… традицията не се предава и търси да намери нови форми. Това, което ще видите днес, бих определил като един от ярките примери на изкуството на егоцентричния постреализъм. Сега пред вас ще бъде разиграна написаната от един… хм… един ексцентрик… хмм… малка трагедия. Точно така е определил жанра на своята творба нейният автор, камерният поет Йоанн Павлухин. И тъй — малката трагедия „Разколников и Мармеладов“. Моля.