Тук той щракна с пръсти, сякаш изведнъж му е дошла някаква неочаквана мисъл в главата и вдигна към мене хладен поглед:
— Впрочем, като заговорихме за коне… Не смятате ли, че половин буркан кокаин за двойка орловски дорести…
Внезапен трясък ме блъсна в ушите и ме накара да отскоча. Лампата, стояща до Котовски, избухна, обливайки масата и картата с водопад от глицерин. Котовски скочи назад и в ръката му, неизвестно откъде, се появи наган.
На вратата стоеше Чапаев с никелиран маузер в ръка. Беше облечен в сив кител, пристегнат с портупей, носеше папаха с косо закачена лента от моаре и подшити с кожа черни бричове с тройни лампази. На гърдите му блестеше сребърна пентаграма (спомних си, че я бе нарекъл „Орден на Октомврийската звезда“), а до нея висеше малък черен бинокъл.
— Добре говореше ти, Гриша, за капката восък, — каза той с хрипкав, тънък глас, — ама сега какво ще кажеш? Къде ти е укиана на битието?
Котовски зашеметено погледна към мястото, където до преди малко стоеше лампата. На картата се разтичаше огромно мазно петно. Слава богу, фитилът на спиртника бе загаснал при избухването, иначе стаята вече щеше да е в пламъци.
— Формата, восъка — кой е създал всичко това — попита Чапаев заплашително. — Отговаряй!
— Умът — отговори Котовски.
— А къде е той? Покажи го.
— Умът — това е лампата — каза Котовски. — Беше.
— Ако умът — това е лампата, къде ще отидеш ти, когато тя се разбие?
— Какво е тогава умът — попита Котовски объркано.
Чапаев стреля още веднъж и куршумът превърна мастилницата, стояща на масата, в облак от сини пръски.
Неизвестно защо ми се зави свят.
Върху белите скули на Котовски се появиха две ярко червени петна.
— Да, — каза той. Сега вече разбрах. Поправи ме ти, Василий Иванович. Здравата ме поправи.
— Ех ти, Гриша, — каза Чапаев печално, — защо така. Та сам знаеш, че сега не трябва да бъркаш. Не трябва. Защото ще идеш в места, където вече няма кой да те поправя. А каквото кажеш, такова и ще бъде.
С наведени очи Котовски се обърна и излетя от хамбара на улицата.
[………]
Спрях машинално, а баронът, без да ми даде време да съобразя какво се кани да направи, ме блъсна в гърба.
Този път обаче не ме свари съвсем неподготвен. В момента, когато тялото ми падаше на земята, аз сякаш успях да осъзная неуловимо краткия момент на връщането обратно, в обикновения свят — или, доколкото всъщност нямаше нищо, което да се осъзнава, успях да разбера какво представлява това завръщане. Не знам как да го опиша. Сякаш скриха един декор, а другия още не го бяха поставили, така че цяла секунда гледах в процепа между двата. И тази секунда стигаше, за да се види заблудата, стояща зад онова, което винаги съм приемал за реалност, да се види простото и глупаво устройство на вселената, от запознаването с което не оставаше нищо друго освен обърканост, досада и някакъв срам за самия себе си.
Тласъкът на барона беше толкова силен, че едва в последния момент успях да подложа ръцете си и се ударих с чело в земята.
Когато вдигнах глава, пред мен отново беше обикновеният свят — степта, вечерното небе и близката линия на хълмовете. Пред мен се поклащаше гърбът на барона — той вървеше към единствения огън в степта, над който се издигаше вертикален стълб бял пушек.
Скочих на крака и отупах изцапаните на коленете панталони, но не посмях да го последвам. Баронът отиде при огъня, срещу него се заизправяха брадати мъжаги в маскировъчни униформи и космати жълти папахи.
— Здравейте, юнаци! — със звънлив командирски глас извика Юнгерн, — как е?
— Служим, ваше високоблагородие! Бива! Слава Богу! — чу се нестроен хор от отговори. Обкръжиха барона от всички страни и аз го изгубих от поглед. Усещаше се, че бойците го обичат.
Забелязах че от огъня към мен идва казак с жълта папаха. Лицето му беше толкова зверско, че за миг се изплаших, но бързо се успокоих, като видях в ръката му чаша от синьо-зелено стъкло.
— Как си, началство — озъби се той като доближи, — изтърси ли се?
— Да, — казах аз, — малко.
— Земи тогава да се оправиш — каза казакът и ми подаде чашата.
Отпих. Беше водка. Веднага ми стана по-добре.
— Благодаря. Много на място ми дойде.
— Вие — попита казакът, поемайки обратно празната чаша, — с господин барона приятели ли сте?
— Да речем, познати — отговорих уклончиво.
— Строг ни е той, — отбеляза казакът. — Всичко по устав. Първо ще се пее, а после на въпроса ще се отговаря, тоест те ще отговарят. Мен вече ми мина редът. Днес заминавам. Завинаги.
Погледнах към него — отблизо лицето му вече не изглеждаше зверско, просто чертите му бяха груби, обветрени и опалени от планинското слънце. Нещо повече, въпреки цялата грубост на това лице, в изражението му имаше нещо вглъбено и мечтателно.