— Това си е твоя божествена птица. Сам трябва да я уловиш — поясни той. — Така претенциите ти, ще изглеждат по-убедителни в очите на великия бог Хор.
И така, двамата проучиха пътя за изкачване до скалата, застанали в жарката пещ на долината. Когато падна здрач, Таита седна край малък огън, накладен в основата на скалата и започна да напява някакви заклинания, като от време на време хвърляше шепи билки в пламъка. Щом лунният полумесец смути полунощна тъма, Нефер започна рисковано изкачване към върха на скалата, където гнездяха петнистите гълъби. Успя да хване два от тях, все още замаяни от тъмата и магията, която им направи Таита. Свали ги долу, в преметнати през рамо конски дисаги.
Под напътствията на Таита, Нефер отскубна дългите пера от едното крило на птиците, така че вече да не могат да летят. След това избраха място, достатъчно близо до изворчето в скалата, но и достатъчно далеч от нея, та да се виждат ясно птиците отгоре. С помощта на конски косми, вързаха гълъбите към здраво забити в земята пръчки. Най-накрая опънаха невидимата мрежа върху сухи тръстикови стръкове, така че теглото на божествената птица да ги счупи и отпуснатата изведнъж мрежа да оплете птицата.
— Опъни мрежата съвсем леко — наставляваше го Таита. — Не трябва да е нито много опъната, нито отпусната. Птицата трябва да оплете клюна и краката си в нея и да не се нарани, преди да я освободим.
Когато всичко беше направено така, че да задоволи изискванията на Таита, двамата започнаха дългото чакане. Гълъбите скоро привикнаха със затворничеството си и лакомо кълвяха пръснатите около тях просени зърна. После започнаха да се чистят с пясък и да се препичат на слънце под копринената мрежа. Един след друг се нижеха горещи дни с прежурящо слънце, а те чакаха и чакаха.
Настъпи ли привечерен хлад, те прибират гълъбите, сгъват мрежата и тръгват на лов. Таита се качва на скалата, където сяда кръстато и обхожда с поглед продълговатата долина. Долу ляга в засада Нефер, всеки път на различно място, за да изненада дивеча, когато дойде на водопой. Високо от наблюдателния си пост Таита прави заклинания за привличане на плячка, които почти всеки път докарват някоя вкусна газела, достатъчно близо за приготвената стрела на Нефер. Всяка вечер пекат плячката върху жарава от огън, накладен пред входа на пещерата.
Тя беше дала убежище на Таита през всичките години на отшелничество, след смъртта на царица Лострис. Беше неговата крепост, източник на силата му. Макар и новак, който не разбира много от магическите способности на Таита, Нефер не се съмняваше в тях и за миг, понеже всеки ден ставаше свидетел на проявленията им.
Минаха много дни, докато принцът разбере, че не бяха дошли при Гебел Нагара, само за да хване божествена птица: това беше само етап в обучението и възпитанието, с които Таита се занимаваше откакто го помни. Даже дългите часове мълчаливо и неподвижно очакване край примамките, сами по себе си също представляваха обучение. Таита го учеше да владее тялото и съзнанието си, да отваря непознати области на разума си, да се вглежда вътре в себе си, да чува в тишината шепот, за който другите остават глухи.
Когато привикна с тишината, Нефер стана податлив за по-дълбоката мъдрост и учения, които Таита искаше да му предаде. Седяха двама в пустинната нощ, под непостоянните фигури на звездите, вечни и в същото време ефимерни като вятъра и теченията на океана и Таита му разкриваше чудеса, които сякаш нямат обяснение, но могат да бъдат разгадани чрез изостряне на възприятията и разширяване на съзнанието. Принцът усещаше, че е стъпил в самото начало на това мистично познание, но усещаше в себе си нарастващо желание да учи безкрай.
Когато една сутрин Нефер излезе от пещерата, в сивия сумрак на зората забеляза няколко мълчаливи тъмни фигури, скупчени в пустинята под извора на Гебел Нагара. Отиде да съобщи на Таита и старецът кимна.
— Те чакат цяла нощ. — Наметна вълнена завивка и отиде при тях.
Разпознали сухата фигура на Таита в полумрака, те нададоха умолителни вопли. Бяха хора от пустинята довели при него децата си, поразени от Жълтите цветя, горящи в треска, покрити с ужасяващите белези на болестта.
Таита започна да се грижи за тях в лагера, изграден от бащите им край извора. Нито едно дете не умря и след десет дни племето остави пред входа на пещерата дарове: просо, сол и щавени кожи. После изчезна в пустинята. След тях дойдоха други, страдащи от болести или рани, нанесени им от хора и животни. Таита не върна нито един. Нефер му помагаше и научи много.