Докато настойката изстива, Таита донася от скривалището в дъното на пещерата торба от щавена кожа. Изсипва от нея шепа кръгли плочки от слонова кост и започва да ги прехвърля между пръстите си, като в същото време напява заклинанието за повикване на Амон Ра.
Плочките са десет на брой. Изработени са лично от Таита. Десет е мистично число с неведома сила. Върху всяка плочка е изобразен един от десетте символа на властта и всяко представлява миниатюрно произведение на изкуството. Докато напява, Таита прехвърля плочките и те щракат между пръстите му. След всеки стих на заклинанието, той духа върху плочките, за да им вдъхне живителна сила. Когато са приели топлината на тялото му, той ги подава на Нефер.
— Дръж ги и дишай върху тях! — наставлява Таита и докато момчето изпълнява задачата, сам той се поклаща в такт с магическите строфи, които напява. Очите му постепенно се оцъклят, докато се оттегля в недостъпните области на съзнанието. Вече е в транс и тогава Нефер слага плочките пред него, разделени на две купчинки.
След това проверява с пръст температурата на настойката, както го е учил Таита. Когато изстива достатъчно, за да не опари устата, той коленичи пред стареца и му подава купата с две ръце.
Таита я изпива до капка и в светлината на огъня лицето му побелява, като строителния варовик от кариерите при Асуан. Продължава да напява още известно време, но гласът му постепенно преминава в шепот и накрая заглъхва. Остава само шумът от хрипливото му дишане, докато старецът изпада под влияние на опиатите и транса. Отпуска се на пода и се свива като заспала котка край огъня.
Нефер го покрива с вълнен шал и остава край него, докато Таита започва да потръпва и да стене, а по лицето му потича пот. Очите му се отварят и се обръщат в орбитите си, като само бялото им се взира сляпо в мрака на пещерата.
Нефер знае, че в момента не може да направи нищо повече за стария човек. Той е далеч-далеч в царството на сенките, където момчето не може да го стигне. Не може и да търпи повече ужасното страдание, което магът сам си причини. Изправя се бавно, взема лъка и колчана от дъното на пещерата и се навежда да надникне през изхода й. Жълтото слънце виси ниско над трептящите в мараня хребети на хълмовете. Изкачва дюните на запад и когато поглежда надолу, сърцето му се свива. Мъката по загубената божествена птица, притеснението за Таита, изпаднал в агонията на мистичен транс, както и мрачното предчувствие за онова, което може да научи в него, го подгонват по склона, сякаш бяга от опасен хищник. Пясъкът се свлича със съскане под стъпките му, той тича устремно по склона на дюната. Сълзи на ужас пълнят очите му, стичат се по бузите му, размазвани от вятъра, а той тича, докато плувва цял в пот, гърдите му се надигат в бърз ритъм, а слънцето вече допира хоризонта. Най-накрая се обръща назад към Гебел Нагара и когато стига пещерата, наоколо цари тъмнина.
Таита още лежи свит под шала, но сънят му е вече спокоен. Нефер ляга до него и след малко също потъва в сън. Сън неспокоен, смущаван от кошмарни видения.
Събужда се при първия светлик на зората, надникнал през отвора на пещерата. Таита клечи край огъня и пече месо от газела. Видът му е болнав и бледен. Подава с върха на бронзовия нож опечено парче месо. Момчето усеща изведнъж вълчи глад, сяда и се нахвърля върху месото. След като изяжда трето крехко и вкусно парче месо, то най-накрая проговаря:
— Какво видя, Таита? Защо избяга божествената птица?
— Не стана ясно — отвръща Таита и Нефер разбира, че знамението е неблагоприятно и Таита го крие, за да не му причини болка.
Хранят се мълчаливо, но момчето вече почти не усеща вкуса на месото. Накрая пита:
— Как ще заложим мрежата утре, щом освободи примамките?
— Царствената птица няма да дойде вече в Гебел Нагара — отвръща старецът.
— Значи, никога няма да заема трона на баща си? — пита Нефер.
В гласа му се таи огромна мъка и Таита смекчава удара.
— Ще трябва да вземем твоята птица от гнездото.
— Но как ще научим къде е? — пита Нефер с жален глас, като спира да яде.
Старецът кима окуражително.
— Знам къде е. Казано ми бе в транса. Но ти трябва да се храниш, за да пазиш силите си. Тръгваме утре преди зори. Чака ни дълъг път.
— Ще има ли малки в гнездото?
— Да — отвърна Таита. — Соколите имат поколение. Малките са почти готови да полетят. Твоята птица е там — заключи старецът, като добави наум: „Или бог ще ни каже друго“.