9
В черния мрак преди зората, двамата натовариха на конете пълни водни мехове и се метнаха върху голите им гърбове. Таита поведе, като заобиколи скалата и пое полегат път към хребета на хълмовете. Когато слънцето се показа над хоризонта, Гебел Нагара беше далеч зад тях. Нефер погледна напред и остана смаян: неясните очертания на планината, сини на синия небесен фон, си оставаха така далечни, че изглеждаха нематериални — направени по-скоро от въздух и мъгла, отколкото от пръст и скали. Усещането, че вече я е виждал, обзе отново Нефер и известно време той не можа да намери обяснение за него. След това промълви:
— Тази планина, — той я посочи, — там отиваме, нали, Таита? — Говореше с такава увереност, че старецът го изгледа продължително.
— Откъде знаеш?
— Снощи я сънувах — отвърна Нефер.
Таита се извърна, за да не види момчето лицето му. Очите на съзнанието му най-после започнаха да се разтварят, като пустинно цвете в ранна утрин. Започваше да разбира, как да повдига черната завеса, която скрива бъдещето от нас. Обзе го чувство на дълбоко удовлетворение. Слава на стоте имена на Хор, усилията му не са отишли напразно.
— Там отиваме, сигурен съм — заяви Нефер.
— Да — съгласи се Таита. — Отиваме в Бир Ум Масара.
Преди да настъпят часовете на най-жестока жега, двамата стигнаха група опърпани акации, притаени в дъното на дълбока клисура. Корените им смучеха вода нейде дълбоко под земята. Когато разтовариха и напоиха конете, Нефер огледа наоколо и веднага установи, че някой е бил тук преди тях. Той извика възбуден Таита, за да му покаже следите от колесници — десетина по негова преценка, — както и остатъците от лагерен огън и отъпканата почва на местата, където бяха лежали хората, докато конете бяха останали вързани за дърветата.
— Хиксоси? — попита принцът, фъшкиите бяха пресни — не повече от няколко дена. Отвън сухи, поради жегата, но влажни отвътре, както се убеди Нефер, разчупил едно парче.
— Наши. — Таита разпозна следите от колесниците. В края на краищата, сам той бе конструирал първите от тях преди много десетилетия. Изведнъж старецът се наведе рязко и вдигна малка бронзова розетка, наполовина потънала в пясъка. — Част от леко подразделение. Може би от фатийския гвардейски легион на Благородния Наджа.
— Какво търсят тук, толкова далеч от базата си? — попита объркан Нефер, но Таита само сви рамене и извърна лице, за да скрие тревогата си.
Старецът съкрати почивката и двамата продължиха, преди да се спусне слънчевият диск. Малко по малко, очертанията на Бир Ум Масара се втвърдиха и започнаха да изпълват половината небосклон пред тях. Постепенно започнаха да различават назъбените профили на отделни масиви, клисури и върхове. Когато стигнаха хребета на първата предпланинска верига, Таита провери снаряжението на коня си и погледна назад. Някакво раздвижване в далечината привлече вниманието му и той заслони очи с длан. На много левги оттук се виждаше мъничко перце прах. След известно време установи, че то се движи на изток, към Червено море. Може да е от стадо антилопи, а може и от колона бойни колесници. Нищо не каза на Нефер, който беше така погълнат от мисълта за божествената птица, че изобщо не отлепяше поглед от планината пред себе си. Таита докосна с пети хълбоците на коня и се изравни с момчето.
Когато по-късно спряха за нощувка по средата на планинския склон, Таита каза тихо:
— Днес няма да палим огън.
— Ще измръзнем от студ — възропта Нефер.
— Тук сме на открито и огънят може да се забележи от десетки левги в пустинята.
— Неприятел ли се крие в нея? — Изразът на момчето се промени и то погледна към притъмняващата равнина с тревога. — Разбойници? Бедуини?
— Винаги има врагове — отвърна Таита. — По-добре на студено, но живи.
Малко след полунощ, Нефер бе събуден от пронизващ леден вятър и чу жребеца си, Звездоброй, да удря с копита и да цвили. Измъкна се от овчата кожа и отиде да го успокои. Таита беше вече там, седнал малко встрани.
— Виж! — нареди той, като посочи към равнината. В далечината блещукаше светлик. — Лагерен огън.
— Може да са наши. Същите, чиито следи видяхме вчера.
— Може и да са — съгласи се Таита. — Но може и да не са.
След дълъг размисъл, Таита се обади отново:
— Аз се наспах. Пък и без друго е прекалено студено. Дай да възсядаме и да продължим напред. Няма защо зората да ни сварва на това голо място.