Натовариха конете под лунната светлина и откриха една козя пътека, която ги изведе на отвъдния склон на Вир Ум Масара, така че когато се зазори, вече не можеха да ги забележат от лагера в равнината.
Колесницата на Амон Ра, Бога Слънце, излетя гневно от изток и плисна изобилие от златна светлина върху планината. Клисурите оставаха в сянка, станали още по-мрачни от контраста, а далеч долу се ширеше безкрая на пустинята.
Нефер отметна глава назад и радостно изкрещя:
— Виж! О, виж! — Посочи нагоре към скалистия връх. Таита проследи погледа му и видя две тъмни точици да описват широк кръг в небето. Едната попадна в слънчев лъч и за миг блесна като метеор.
— Царски соколи. — Таита се усмихна. — Любовна двойка.
Разтовариха конете и избраха наблюдателен пункт, за да следят птиците. Даже и от толкова голямо разстояние, красотата и величието им бяха неописуеми. Изведнъж едната птица, по-дребната, мъжкарят, прекъсна кръговия полет, застана срещу вятъра и бясно заудря криле.
— Намерил е! — викна Нефер с радостната възбуда на истински соколар. — Гледай го сега!
Когато започна атаката, соколът се спусна с такава скорост, че Нефер се уплаши да не го загуби от поглед. Соколът се спусна като копие. Нищо неподозиращ гълъб кръжеше ниско, до основата на огромна скала. Нефер усети мига, в който топчестата птица осъзна опасността и направи опит да я избегне. Хвърли се така отчаяно към скалата, че обърна в полет корем към небето. Соколът заби в него ноктите и на двата крака. Продълговато облаче отскубнати пера заплава понесено от утринния вятър, а соколът полетя към клисурата. Тежко тупване откъм скалистия склон оповести приземяването на ловеца и неговата жертва.
Нефер вече подскача от радост и даже Таита, който винаги е бил почитател на лова със соколи, дава израз на задоволството си:
— Бак-хер! — крещи той, докато соколът приключва лова с ритуала на загръщането: простира великолепни криле над плячката, за да заяви по този начин правата си над нея.
Женската се спуска с поредица грациозни спирали, за да кацне на съседен камък. Мъжкарят прибира криле, за да сподели плячката и двамата започват да късат и поглъщат гълъба с острите си като бръснач клюнове. След всеки удар спират и вдигат глави, за да погледнат Нефер с жълти свирепи очи, докато преглъщат месо, пера и кости. Много добре виждат и хората, и конете, но нямат нищо против, стига да се спазва дистанцията.
После, когато от гълъба остана само кърваво петно и няколко перца, а обикновено прилепналите кореми на птиците се издуха от храната, двойката се вдигна отново в полет. Размахали яки крила, те се вдигаха все по-високо пред скалата.
— След тях! — викна Таита и като прихвана полата, хукна по несигурния сипей. — Не ги изпускай от очи!
Нефер е по-бърз и пъргав и тича по сипея, като не изпуска птиците от поглед. Пред него се извисява величествен двоен връх. Дори гледани отдолу, страховитите кули от черен камък внушават страхопочитание. Гледат как птиците се издигат край този естествен паметник и Нефер разбира, накъде са се насочили. По средата на източната кула се вижда V-образна цепнатина, от която стърчат сухи съчки и клони.
— Гнездото! — пищи Нефер. — Ето го гнездото!
Двамата застават един до друг и отметнали глави наблюдават, как двете птици кацат една след друга в края на гнездото и започват да се напрягат да повърнат гълъба от гушите си. До слуха им достига слаб звук: хор от настоятелни писъци — младите соколи искат да бъдат нахранени. От мястото, където се намират, те не могат да съзрат пиленцата и Нефер подскача от безсилие.
— Ако изкачим западната скала, ще можем да надникнем в гнездото.
— Нека първо се погрижим за конете! — нареди Таита. Спънаха животните и ги пуснаха да пасат оскъдната планинска трева, напоявана от малкото влага, която носи морския бриз.
Изкачването на западния връх отне остатъка от времето до обяд и макар Таита да бе безпогрешно избрал най-безопасния път, откъм далечния край на скалата, бездната отдолу беше такава, че Нефер задържаше дъх и се стараеше да гледа встрани. Най-накрая стъпиха върху тесен корниз под самия връх. Останаха там известно време, за да си поемат дъх и да се полюбуват на величието и красотата на пустинята и далечното море. Сякаш цялото мироздание беше проснато в краката им, а вятърът стенеше наоколо, дърпаше полата на Нефер и рошеше къдрите му.