Когато извика отново, гласът на момчето беше силно възбуден:
— Мъжкарят е тук!
— Какво прави? — попита Таита.
— Май спи. — Нефер беше объркан. — Виждам само гърба му.
Мъжката птица лежеше неподвижно в единия край на разбърканото гнездо. Но как можеше да спи и да остане безучастен към цялата шумотевица наоколо, чудеше се принцът. Възбудата от непосредствената близост на птиците прогони страховете на Нефер.
Движенията му станаха по-чевръсти и скоро можа да се изправи в кухината, стъпил здраво на пода й.
— Виждам главата му. — Мъжкарят беше разперил криле, сякаш покриваше плячка. Колко е красив, помисли Нефер. Толкова съм близо, че мога да го докосна, а той не се страхува.
Внезапно му дойде наум, че може да хване заспалата птица. Приготви се да го стори, като запъна рамо в стената и прехвърли по-голямата част от тялото си на крака, с които щеше да приклекне. Наведе се бавно и внезапно спря, с протегнати към птицата ръце.
По ръждивите пера на гърба личаха мънички капки кръв. Прозрачни като полирани рубини, те блещукаха под слънчевите лъчи и Нефер разбра по студената топка в стомаха си, че птицата е мъртва. Обзе го чувство за колосална загуба, сякаш някой близък, на когото държи страшно много, го е напуснал завинаги. Това беше повече от смъртта на един сокол. Царствената птица представляваше нещо повече — тя беше символ на божественото и царско начало. Докато го наблюдаваше, тялото на птицата като че ли прие формите на самия фараон. Ридание разтърси Нефер и той дръпна рязко ръце назад.
Направи го тъкмо навреме, защото миг по-късно се разнесе остър стържеш звук и мощно съскане. Нещо огромно и блестящочерно профуча там, където бяха ръцете му и се стовари върху постелята от сухи съчки с такава мощ, че я разтърси цяла.
Нефер се дръпна назад, колкото позволяваше тясното пространство на нишата и вторачи поглед в гротескното същество, което се заклати пред лицето му. Зрението му сякаш увеличаваше картината, времето се разтегли като в кошмар. Видя мъртвите соколчета, скупчени на дъното, редом с тялото на мъжкаря, а около всички тях се вие блестяща, дебела, огромна кобра. Главата е надигната, белязаната с ярки черно-бели шарки качулка — разперена.
Хлъзгав черен език играе между усмихнати тънки устни. Бездънно черни очи са вперили хипнотизиращ поглед в Нефер, а в центъра на всяко грее звезда от отразена светлина.
Нефер се опитва да предупреди Таита, но от устата му не излиза и звук. Не може да отдели поглед от ужасяващите очи на кобрата. Главата се полюлява едва-едва, но запълнилите цяло гнездо дебели черни пръстени пулсират и помръдват. Всяка полирана люспа блести като диамант, докато огромното тяло стърже по сухите съчки. Всяко колело от змийското тяло е дебело колкото ръката на момчето, а всички заедно създават впечатление, че цялото туловище не спира да пълзи. Главата се люшва назад, устата зейва и Нефер вижда бледата лигавица на гърлото. Почти прозрачни зъби излизат отвесно от меките гънки на устата. Всяка костна игла завършва с миниатюрен мехур отрова.
После главата се стрелва напред, в опит да достигне до лицето на Нефер.
Той изпищява, извръща се настрани, загубва равновесие и пада с гърба напред от кухината.
Макар Таита да очаква с напрегнати мускули подобно нещо, той почти прехвърля ръба, когато въжето внезапно се опъва под тежестта на падналото тяло. Част от грубото въже се плъзва между пръстите, като ги ожулва до кръв, но той държи здраво. Чува момчето да пищи отдолу и усеща мятането му в края на въжето.
Нефер се люшка от нишата навън, а след това обратно към соколовото гнездо. Кобрата се е окопитила бързо след неуспешната атака и отново е надигнала глава. Погледът й пак е фиксиран в лицето на момчето. В същото време от гърлото й излиза стържещо съскане.
Нефер отново пищи и рита с всичка сила срещу змията, докато лети право към нея. Таита долавя ужаса в този писък и напряга стари мускули до скъсване.
Кобрата налита към очите на Нефер, но в този миг Таита рязко дръпва въжето и премества момчето. Зиналата паст на змията минава на един пръст от ухото му, а после тежкото тяло удря рамото му като дебел бич. Нефер изпищява отново, усетил, че е ухапан.
Докато се люлееше за пореден път пред нишата, той погледна рамото си и забеляза бледожълтата отрова на змията върху широкия кожен колан на дисагите. С неописуемо чувство на облекчение, той свали дисагите от рамо и ги протегна като щит пред себе си, когато люлката отново го върна към заплашително изправената кобра.