Щом влезе в обсега й, змията нападна, но момчето я посрещна с многобройните гънки на дебелата кожа. Зъбите на чудовището се забиха в нея и останаха там. При следващия мах на люлката, тя е извлечена от гнездото — сгърчено, лъскаво черно кълбо. Змията удря с опашка Нефер през глезените, съска ядовито, от устата й хвърчат пръски отрова, които се стичат по кожените дисаги. Тежестта й е такава, че цялото тяло на момчето се разтърсва.
Почти несъзнателно, Нефер хвърля дисагите далеч от себе си, а кобрата остава с впити в тях зъби. Торбата и змията падат заедно, черното тяло не спира да се гърчи и мята, да се хвърля насам-натам с дива сила. Пронизителното съскане става все по-слабо, докато кобрата се отдалечава надолу. Падането продължава цяла вечност и ето, най-накрая се чува глух удар в земята отдолу. Ударът не я убива, нито дори зашеметява и черното кълбо профучава надолу по сипея, за да се загуби от погледа на Нефер между сивите камъни.
През пелената от ужас, спусната над съзнанието му, той чува вика на Таита. Той е дрезгав от напрежение и тревога.
— Обади се? Не ме ли чуваш?
— Тук съм, Таита — отвръща Нефер със слаб и треперещ глас.
— Ще те изтегля.
Бавно-бавно Нефер се издига нагоре. След целия ужас на преживяното, той не може да не се възхити на тази сила. Когато приближава скалата, той успява да облекчи отчасти въжето и работата тръгва по-бързо. Най-накрая изпълзява над издатината, за да види с огромно облекчение древните черти на Таита, изсечени като на сфинкс от положените усилия.
С още едно, последно движение Нефер прехвърля ръба и пада в обятията на стареца. Остава там, неспособен да промълви дума, хълца и се мъчи да възстанови ритъма на дишането си. Таита го държи в прегръдките си. Той също трепери от чувства и изтощение. Малко по малко, и двамата се успокояват. Таита поднася гърловината на меха към устните на момчето. То пие, дави се и пак пие. После поглежда стареца в очите с такова отчаяние, че той го притиска още по-силно към себе си.
— Беше ужасно — едва разбираемо промълвя Нефер. — Беше в гнездото. Избила соколите. До един. О, Таита, беше ужасно!
— Какво беше то, Нефер? — тихо пита старецът.
— Уби моята божествена птица. И мъжкаря.
— Спокойно, момче. — Подава му отново меха.
Нефер се задавя пак и пристъп от кашлица разтриса цялото му тяло. Когато идва на себе си, изхриптява:
— Опита се да убие и мен. Беше голяма и черна.
— Кое, моето момче? Кажи ясно.
— Кобра, огромна черна кобра. Чакаше ме в гнездото. Убила бе сокола и малките и се опита да убие и мен. И през ум не ми е минавало, че кобрата може да стане толкова голяма.
— Ухапа ли те? — пита разтревожен Таита и отдръпва момчето от себе си, за да го разгледа.
— Не, Таита. Използвах дисагите вместо щит. Не можа да ме ухапе — отвърна Нефер, но въпреки това Таита свали полата му и започна да го оглежда внимателно. Кокълчетата на едната ръка, както и коленете бяха силно охлузени, но иначе кожата на това здраво тяло си оставаше съвършено гладка, ако не се смята фараонската татуировка от вътрешната страна на бедрото. Тя беше дело лично на Таита и този малък шедьовър си оставаше категорична заявка за правото над двойната корона.
— Да благодарим на великия бог, който те опази! — промърмори старецът. — С тази кобра Хор те предупреждава за ужасни събития и опасности. — Лицето на стареца е сериозно, изпълнено с болка и печал. — Това не е обикновена змия.
— Напротив, Таита. Видях я отблизо. Беше огромна, но все пак змия.
— Как е стигнала гнездото, тогава? Кобрите не летят, а няма друг начин да дойде дотук.
Нефер гледаше ужасен.
— Тя уби божествената ми птица — каза високо той.
— Уби и мъжкия сокол — другото аз на фараона — добави Таита със същия печален израз. — Това символизира други неща. Аз ги видях в транса си, но сега случилото се с теб ги потвърждава. Това излиза от естествения ред на нещата.
— Обясни ми, Таита! — помоли Нефер.
Таита му подаде полата.
— Нека първо отидем далеч от тази планина, където ни дебнат огромни опасности, а после ще говорим за тези знамения.
Млъкна и загледа дълбоко замислен небето. След това сведе поглед към Нефер.
— Облечи се. — Това бе всичко, което каза.
Когато беше готов, Таита го поведе към противоположната страна на скалата и двамата започнаха да се спускат. Ставаше бързо, защото пътят беше вече познат, а тревогата във всяко движение на стареца, беше заразителна. Намериха конете на мястото, където ги оставиха, но преди да възседнат, Нефер промълви: