— Ти близко ли беше зад него?
— Не, бях към края на колоната.
— Видя ли какво стана по-нататък?
— Фараонът се изгуби зад камъните. Последваха викове и шум от оръжие. Чух хиксосийска реч и удари от стрели и копия в канарите. Затичах напред, но пътеката беше блокирана от нашите хора, които напираха да заобиколят скалите и да се включат в боя.
Гил затича, за да покаже, какво е направил и заобиколи най-високата скала.
— Стигнах дотук. Чух Благородния Наджа да вика, че фараонът е ударен. Наоколо се суетяха наши войници и изведнъж донесоха фараона тук, където бях аз. Мисля, че още тогава беше мъртъв.
— На какво разстояние се намираха хиксосите? Колцина бяха? Разпозна ли от коя част са? Кавалеристи ли бяха или пехотинци? — заразпитва Таита. Всички военни при хиксосите носеха отличителни значи, които египтяните добре познаваха.
— Бяха много близо — отвърна Гил, — и многобройни. Поне ескадрон.
— От коя част? — настоя Таита. — Видя ли перата им?
За пръв път Гил изглеждаше объркан и малко засрамен.
— Господарю, всъщност аз не можах да видя врага с очите си. Беше скрит зад скалите.
— Откъде знаеш тогава колко са били? — попита магът, като смръщи чело.
— Благородният Наджа викаше… — Гил млъкна и сведе поглед.
— Някой друг, освен Наджа, видя ли неприятеля?
— Не знам, почтени маг. Благородният Наджа ни нареди да бягаме назад към колесниците. Видяхме, че царят е смъртно ранен или дори може би мъртъв. Всички бяхме загубили кураж.
— Не може по-късно да не си обсъждал това с войниците. Казвал ли ти е някой, че се е бил с врага? Че е ударил някой хиксос с копие или стрела?
Гил поклати колебливо глава.
— Не си спомням такъв. Не, никой не е казвал такова нещо.
— Имаше ли друг ранен, освен царя?
— Нито един.
— Защо не каза това пред съвета? Защо не каза, че не си видял никакъв враг? — Таита беше гневен.
— Благородният Наджа ни каза да отговаряме късо и да не губим времето на съвета с дълги самохвалства за собственото си участие в битката. — Гил сви сконфузено рамене. — Предполагам, че никой от нас не е искал да признае, че избягахме без бой.
— Не бива да те е срам, Гил. Изпълнявал си заповеди — каза Таита с по-мек глас. — Изкачи се на ония скали и си отваряй добре очите. Намираме се на тяхна територия. Аз няма да се бавя.
Таита тръгна бавно и заобиколи първата канара. Спря и огледа терена пред себе си. Оттук виждаше само върха на срутената кула. Пътеката отиваше на зигзаг към нея. При хребета се губеше, а пространството дотам беше почти голо и не даваше особени възможности за прикритие. Имаше само няколко по-големи камъка и изгорели от слънцето дървета. После си спомни, че е станало през нощта. И все пак, нещо не му даваше мира. Таита усещаше присъствие на някакво зло. Някаква скрита, враждебна сила го наблюдаваше.
Усещането се засили дотолкова, че старецът застина под ярките лъчи на слънцето и затвори очи. Откри сърце и душа, превърна се в суха гъба, готова да попие и най-слабата енергия от околното пространство. Почти веднага усещането се усили още повече: наоколо имаше ужасни неща, но центърът на злото бе разположен някъде недалеч отпред. Отвори очи и тръгна бавно натам. Не се виждаше друго, освен нажежени скали и бодливи храсти, но злото беше съвсем близо, усещаше дори миризмата му, слаба, но остра, като дъх на лешоядно животно.
Магът спира и души като ловно куче и веднага долавя миризмата на чист въздух, суха и прашна, но чиста. Това показва, че неуловимата воня идва от света на свръхестественото. Той улавя слабото ехо на извършено тук злодеяние, но когато опитва да установи къде точно, то му се изплъзва. Прави крачка напред, още една и ето че непоносимата воня се разнася отново. Още една крачка и към нея се прибавя чувство на голяма мъка, сякаш е загубил нещо огромно, нещо, което няма с какво да замени.
Прави с усилие още една крачка напред по скалистата пътека и в този момент нещо го удря с такава сила, че изкарва въздуха от дробовете му. Таита изкрещява от болка и пада на колене, като притиска гърди, неспособен да си поеме дъх. Болката е много силна, смъртна болка и старият маг се бори с нея, както срещу стегнала тялото му змия. Успява да се дръпне малко назад и болката изчезва мигновено.
Дочул вика му, към него тича с дълги скокове Гил. Хваща Таита и му помага да се изправи.