Вратата пред нея се отвори.
Ели тихо разговаряше с майордома, но Миракъл не ги слушаше. Застанала в средата на огромния хол, тя бавно се въртеше и оглеждаше възхитено порфирните колони и корнизите, украсени с етруски грифони. Таванът се издигаше поне на петдесет фута и бе целият изрисуван с херувими и ангели — всичко това в стила на италианските класици. Приказен полилей се спускаше от изящна розетка. Нощем сигурно бе прекрасен със стотиците запалени свещи.
— Марвин ми съобщи, че лорд Бейсингстоук си е у дома. Прислугата обаче явно не знае, че пристигаме, херцогинята вероятно просто е пропуснала да уведоми лорда за нашата визита. С други думи, той не ни очаква.
— А къде е той сега? — попита Миракъл, все още разглеждайки смаяно обстановката. — Ще го видя ли? Може би не бива да оставаме.
— О, ще останем, разбира се — отговори упорито Ели. — И вие ще го срещнете. Дори ако това е последното нещо, което ще уредя. Елате, скъпа, и се пригответе да бъдете поразена.
Марвин отвори огромната двукрила врата, водеща към зала, дълга триста фута. Сводовете бяха с ажурна украса в готически стил. Стените бяха облицовани с ламперия, завършваща с позлатени корнизи. По тях имаше щитове с хералдическите знаци на Англия. Редицата прозорци от лявата страна бяха с завеси от пурпурно кадифе, а на всеки петдесет фута имаше канделабър също като този в хола.
Минаха през кръглата трапезария. Покрай стените й стояха бюфети с витрини, изпълнени със сребро. В стъклата се отразяваше гора от йонийски колони с посребрени капители.
Следваше пурпурният салон, постлан със син плюшен килим. Канделабърът с трите си кръга свещници и каскадата от кристални висулки просто секваше дъха.
Последва вестибюл, приемна в розов сатен, стая в синьо кадифе и накрая — извито двойно стълбище. Изкачиха се по пътеките му до следващия етаж с апартаментите. Коридорът минаваше покрай библиотека. Лавиците, изпълнени с книги в кожена подвързия, стигаха толкова високо, че за най-горните трябваше стълба. После дойде златният салон. След него — готическата трапезария, втора трапезария и музикален салон.
Най-сетне стигнаха до частните апартаменти.
— Само в това крило има двадесет и шест — отбеляза Ели.
Влязоха в стая, достатъчно просторна, за да се вмести в нея големия салон на Кависбрук. На северната и южната стена имаше масивни камини. „Цял вол може да се опече в тях“, помисли си Миракъл. В средата на стаята върху кръгъл подиум стоеше най-голямото легло, което някога бе виждала. Балдахинът бе цял водопад от прозрачен люляков плат.
— Надявам се, че тук ще ви е удобно — каза Ели. — Аз ще бъда наблизо, по същия коридор. След като си починете, ще обсъдим желанието ви да се върнете в Кависбрук.
Миракъл не каза нищо. Приятелката й напусна стаята. Какво можеше да каже? Вече бе решила. Връщане назад нямаше, независимо колко настойчива бе силната болка, че трябва да изостави безнадеждната любов, която продължаваше да изпитва към Солтърдън.
Защо продължаваше да я боли? Да е разтревожена и объркана? Защо бе толкова наивна да повярва, че един мъж е способен от любов към нея да се промени изцяло само за няколко месеца.
Опита се да подремне. Сънят не идваше. Стана и се разходи из стаята. Откри вратата на преддверие, което водеше до двоен френски прозорец. През него излезе в тиха градина, където един славей възвестяваше падането на здрача. Вълшебно спокойствие! Колко й липсваха птиците, дърветата, небето. Тя се потопи в тишината и почти забрави неприятните мисли. Но както винаги споменът за него си проправи път. Картини от тяхното страстно любене, неприлични и вълнуващи, минаваха пред очите й, докато кръвта й се сгря и дишането й се ускори. Тогава до нея достигна тревожното съзнание, че може никога да не преживее с друг мъж същата страст и копнеж, каквито изпитваше към Негова Светлост.
Тръгна боса по моравата. Вечерната роса оставяше капчици по пръстите на краката й. Хладният вечерен бриз целуваше бузите й и те пламнаха.
О, свобода! Отново да тича, отново да танцува. Тя се завъртя на пръсти. Отново да подскача. Това сигурно е раят.
В далечината видя потрепващи светлини. Спря на върха на хълма и загледа разпрострелите се каменни обори — най-красивите, които някога бе виждала, с покриви, покрити с керемиди, сводести прозорци и врати без брави. Не липсваха и манежите, покрити с мек пясък и заобиколени с белосани огради.
Миракъл повдигна малко полата си и се затича. Отначало бавно, а сетне все по-бързо — като немирно дете, водено от тайното желание да не се подчинява на родителите си. Изплаши една пасящо сърне и се разсмя, когато то се отдалечи с подскоци, а бялата му опашчица се размахваше насам-натам.