— Почакай!
— Милейди?
— Негово благородие… Там ли живее?
— Да, милейди.
— А сега там ли е?
— Не, милейди.
— Кога ще се върне?
— Не мога да зная, милейди.
Миракъл се намръщи и удари полата си с камшика за езда.
— Винаги ли е толкова невъзпитан да пренебрегва напълно гостите си?
— Милейди?
— Нищо… кажи ми само Негово благородие в имението ли е?
Усмихнато, момичето кимна.
— О, да, милейди. Бъдете сигурна, че Негово благородие е в имението.
С малък кникс прислужница продължи пътя си, а Миракъл се върна в конюшнята.
Както обикновено, тя остави Напитов да изразходва цялата си енергия.
Вятърът свистеше в ушите й, докато галопираха напряко и прескачаха високо храстите. Когато стигнаха къщичките на арендаторите, Нап се бе покрил с пяна и с удоволствие премина в тръс.
Пет-шест деца се втурнаха да я поздравят. Майките им забързаха след тях. Те се поклониха и се усмихнаха първо на Миракъл, после и на хлапетата, които се бяха скупчили около полите й.
— Приемете нашите извинения — каза една от жените и заоправя косата на сина си. — Не сме свикнали с толкова високопоставени посетители. Освен, разбира се, Негово благородие.
Миракъл се смъкна от гърба на Нап. Едно момче чевръсто донесе ведро студена вода и го постави пред коня. Миракъл огледа близките къщи и забеляза, че нито една от тях не се нуждае от ремонт. Всички бяха в прекрасно състояние, а градините — чисти като самите арендатори. Розовите бузи на децата говореха за добро здраве. Нямаше съдрано по току-що изпраните им дрехи.
— Често ли ви навестява Негово благородие?
— Няколко пъти в седмицата, милейди.
— Предполагам, за да провери дали работата е добре свършена.
— Да. Но и да види как сме.
— Доволни ли сте тук? Бейсингстоук грижлив господар ли е?
Жените размениха усмивки и тихичко се изкикотиха. Някаква русокоса жена, облечена в басмена рокля с престилка, вдигна на ръце малко дете, което прохождаше и отвърна:
— Не познавам друг господар, който да е толкова щедър и грижлив към хората, които работят за него. Преди да продаде от реколтата, той предварително проверява дали имаме всичко, от което се нуждаем. Продава само колкото да има малка печалба. А излишъка предоставя на лондонските благотворителни организации.
— Да не говорим за училищата…
— Или за безплатните диспансери. Храната, която им дава Негово благородие, е достатъчна да изхрани хиляда деца.
— Винаги е толкова мил — изписука едно момченце с тъничко носле.
Миракъл приклекна с усмивка пред него.
— Нима? Кое те кара да мислиш така?
— Когато си нараних крака, той извика доктор чак от Лондон. И понеже бях много смел, той рече, че иска един ден синът му да е също като мене.
— Обича ли децата?
Момченцето кимна и засия. Майката му се разсмя.
— Както ви казахме, Негово благородие е извънредно щедър. Само преди седмица той подари на съпрузите ни по една нова риза — най-изящната дреха, която съм виждала.
— Изработени били на остров Уайт — допълни друга.
Миракъл бавно се изправи. Погледът й се местеше от лице на лице.
— Остров?
— Ето! — Нисичка жена, стиснала в ръце куп пране, пристъпи напред и подаде ризата на Миракъл. Беше от нейните — онези, които бе ушила със собствените си ръце.
Както и през предишните няколко нощи, Ели и Джон разговаряха тихо на лунна светлина, седнали на прилично разстояние, но тихият женствен смях на Ели и усмивките, които си разменяха от време на време, говореха за нарастващата нежност помежду им. Миракъл бе седнала пред открехнатия френски прозорец, слушаше шепненето им и й се щеше да бяха избрали някое друго място, а не балкона на Ели, за да се ухажват. Ужасно неудобно!
Изчака полунощ, преди да се измъкне от стаята си. В другия край на коридора един прислужник угаси последната свещ. Обгърна я непрогледна тъмнина. Тихи гласове докосваха ушите й — прислужниците си пожелаваха лека нощ. После настъпи тишина.
Миракъл тръгна по коридора. Движеше се внимателно, с протегнати напред ръце. Всичките й сетива бяха напрегнати. Ушите й бучаха. Сърцето й биеше лудо. През последните два дни се бе постарала да изучи всеки коридор. Броила бе крачките си и знаеше точно кога минава през трапезарията и кога стига до началото на стълбището. Опипом намери гладките перила. Тридесет стъпала, после наляво по дългия коридор със закрити прозорци до огромния хол. И главният вход.
След като излезе от къщата, тя се спусна по виещите се пътеки. Трябваше да спре, за да си поеме дъх. После продължи като мишка в лабиринт, лутайки се покрай живия плет и розовите градини. Пробягваше по мостчетата, забави се малко при внушителните мраморни скулптори на изправени на задните си крака коне и забърза към конюшнята.