— Напълно сте права. Внимавайте! Тук завийте наляво. Внимавайте. Вече сме съвсем близо. Още няколко крачки. Стигнахме. Коридорът пред вас води към западното крило. Сигурен съм, че оттук вече ще се оправите и сама.
Миракъл въздъхна с облекчение и когато ръцете пуснаха раменете й, тя се обърна. Сянката на мъжа се отдалечаваше.
— Благодаря ви! — извика тя, а сърцето й по някаква странна причина препускаше лудо.
— За мене бе удоволствие, милейди — долетя отговорът от далечината.
Следващата нощ точно в дванадесет часа Миракъл стоеше под извисяващата се мраморна композиция от изправени на задните си крака коне. Този следобед след краткия дъжд студът се засили. Сега тя леко потръпваше. Нямаше звезди. Нито луна. Мракът бе непрогледен, както в коридора миналата нощ.
— Къде сте, дявол да ви вземе! Зная, че сте някъде наоколо. Усещам, че ме наблюдавате. Още снощи трябваше да отгатна, че сте вие, Бейсингстоук. Но го осъзнах по-късно, когато бях вече в леглото. Ако бяхте просто прислужник, щяхте да запалите свещ и да ме изпратите чак до стаята ми. Защо не се покажете?
Отговор нямаше.
Тя въздъхна. Колко нелепо бе всичко. Несъмнено бе отпуснала юздите на въображението си. Защо господарят на такова огромно и внушително имение ще иска да се крие?
— Едва ли е вечер за срещи — прозвуча глас от тъмнината.
Миракъл се извърна и се помъчи да различи нищо в непрогледния мрак.
— Винаги ли се срещате с непознати посред нощ, лейди Кавендиш?
Сърцето й запрепуска.
— Постъпвам така само когато това е единственият начин да се запозная със своенравни домакини, сър.
— Спите ли понякога, лейди Кавендиш.
— А вие, милорд?
Смях ли дочу?
Трескаво обходи с поглед всяка от пътеките, водещи към статуята. Ето там! Някаква сянка! Някаква форма! Тя пристъпи!
— Не! — твърдо заповяда гласът.
— Но защо?
— Просто не съм готов.
— За какво, сър?
— Да свърша с всичко това.
— С кое, сър?
— С вашето присъствие тук, в моя дом. Наслаждавах се да ви гледам как изпълвате празнотата, лейди Кавендиш.
— Празнота ли? — Тя се засмя щастливо и предпазливо пристъпи на пръсти напред със сключени на гърба ръце. — Бейсингстоук Хол едва ли може да се нарече празен, сър. Истината е, че никога не съм виждала толкова великолепна и богата мебелировка.
— Значи харесвате дома ми?
— Да го харесвам ли? О, сър! „Харесвам“ е твърде скромно казано. Коя жена не би искала да живее в подобен разкош?
— Жена, която обича да лудува сред паяжини и обитавани от духове стари замъци — бе веселият отговор.
— О! — Миракъл сви устни и направи още една стъпка напред. — Предполагам, че Негова Светлост вие е разказвал за Кависбрук.
— Така е.
— Тогава аз очевидно съм в неизгодна позиция. Вие знаете много повече за мене, отколкото аз за вас.
— Вие ме познавате. Знаете как живея.
— Зная, че сте романтичен, сър. Че отказвате да живеете в голямата къща, докато не намерите жената, за която бихте искали да се ожените. Зная, че сте много добър. Арендаторите ви са доволни. Разказаха ми, че поставяте тяхното благополучие над вашето. Обичате конете — мога да го разбера по конюшните. Това са най-хубавите конюшни, които съм виждала. Чисти. Просторни. Топли. Животните пращят от здраве.
Събеседникът й мълчеше.
— Бейсингстоук! — извика тя, чувствайки се странно разтревожена при мисълта, че вече си е отишъл.
— Да.
Миракъл си отдъхна.
— След като знаете толкова много за мене, предполагам известно ви е, че може би скоро се връщам в Кависбрук. Промених решението си. Няма да се омъжа за Негова Светлост.
— Защо?
— Страхувам се, че вече не го обичам.
— Защо?
Облегната върху студения гладък мраморен кон, Миракъл потрепери от хлад.
— Трудно ми е да го обясня. Казват, че Купидон е сляп. Може би съм слушала сърцето си, а не ума. Може би съм искала да го обикна и виждах само онова, което жадувах да видя. Страх ме е, че действителността е друга.
— И какъв е той?
— Очите ми виждат един надут аристократ, който държи много повече на титлата, компанията и богатството на баба си, отколкото на мене. Себелюбив, егоцентричен, често жесток. Но сърцето ми го вижда такъв, какъвто бе на острова, когато се влюбих в него. Добър, благороден и щедър. Кажете ми, милорд, кой от тези мъже е всъщност?
— Питате мене? — въпросът прозвуча дрезгаво, гневно и изтерзано. — Какво ще сторите, ако призная, че той е себелюбив, егоцентричен и често жесток? Ще избягате тутакси в Кависбрук, за да продължите да живеете в някакво разпадащо се старо убежище? Господи, каква безразсъдност! А ако успокоя страха ви и ви уверя, че той е добър, благороден и щедър? Че и миг няма да бъдете нещастна като негова съпруга? Тогава ще се омъжите за него. И в двата случая аз…