— Продължавайте, моля.
— Съберете овцете си, сър. Оградете ги върху едно-единствено поле от фий, косена трева, детелина и глушина. Хранете ги с ряпа, сър. После, преди сеитбата, вземете цялата тази окаляна слама и я заорете в земята. Това ще я обогати и ще удвои реколтата. Когато режете царевицата, вместо да оставите стърнището просто така, хранете с него прасетата. Сламата след вършитба използвайте за покривите на къщичките на арендаторите. А дървеният материал, който режете от горите за строеж… Издигнете навес около него, така че дървото да се съхрани. Не оставяйте и тресчица на открито. Тогава почти няма да има изкорубване. Земеделието е успешно, не когато се гони максимална печалба от продажбата, а когато се осигури в продължение на години възможно най-голям добив. Целта ви трябва да е изобилното плодородие, а не припряната продажба на реколтата. Поне така мислят на острова. А всеки знае, че там произвеждат седем пъти повече, отколкото могат да консумират.
Той се засмя тихо. Стисна нежно ръцете й. Целуна леко косите й. Миракъл засия от щастие и удовлетворение.
— О, Мери! Вие ме изумявате!
Думите му увиснаха във въздуха. Миракъл спря дъха си. Сърцето й зазвънтя като камбана в ушите й. Беше я нарекъл Мери!
Тя примигна и изведнъж разбра, че вече си е отишъл. Бавно се обърна и затърси в тъмнината. Тялото й се разтърсваше вътрешно.
Беше я нарекъл Мери! Този спомен не й даваше мира. Като упоена, тя спа до късно следващия ден. Насън видя отново онези мигове в градината, когато топлите му ръце лежаха върху нея и я изпълваха със сигурност и божествено удоволствие.
Беше я нарекъл Мери!
Изпълваше я желание. О, да! Това, което разбъркваше стомаха й, бе желание. Чисто, събуждащо се желание. Желание към един непознат?
Стана, облече се и излезе от стаята. Откри, че в източното крило, където отсядаше херцогинята при престоите си в Бейсингстоук, прислужниците търчаха като разбунени мравки. Камериерки и слуги се трупаха в коридорите около сандъци с дрехи, леки мебели и цветя. Понеже никога не бе посещавала източното крило, Миракъл тръгна по застланите с килими коридори и никак не се изненада, когато откри, че стаите отразяваха пристрастието на херцогинята към Изтока. Имаше черни лакирани паравани с инкрустирани седефени планини, цветя и дребнички източни жени с черни като въглен коси и красиви дръпнати очи. Имаше кресла с облегалки като дракони. Ниски лакирани масички, заобиколени от кадифени възглавнички. Червени копринени ковьори и покривки, избродирани със сърма. Нефритови фигурки на Буда.
Когато стигна до спалнята на херцогинята, Миракъл видя, че е обзаведена също като градската й къща в Лондон. Само че тук имаше стъклени витрини, зад които се редяха най-скъпоценните вещи — скиптърът на краля на Канди и кинжалът, принадлежал някога на Чингиз хан.
Тя обиколи по-рядко посещаваните стаи, които несъмнено се отваряха само за проветряване и избърсване на прах. Точно тогава забеляза портрета. Беше покрит с шал. Миракъл се огледа. Бе сама. Само да надникне под синята коприна…
Бавно повдигна шала и се взря в топлите усмихнати сиви очи. О, тази чувствена уста, леко извита в ъгълчетата! Тази непринудена поза — седеше тъй елегантно отпуснат в креслото, дългите му кръстосани крака в кожения брич, свободната бяла ленена риза и тези загорели ръце… А тъмната му къдрава коса, сякаш бе целуната от вятъра…
Нейният земеделец. Нейният циганин. Мъжът, когото бе залюбила в Кависбрук. Мъжът, който напълно бе спечелил сърцето й и я бе изпълнил с радост, смях и надежди.
Всички тези чувства се върнаха отново в нея кристално ясни.
— Лейди Кавендиш?
Тя подскочи и се обърна.
Една прислужница със сноп цветя в ръцете й се усмихваше.
Миракъл не каза нищо. Стоеше със стиснати юмручета като дете, хванато да краде сладкиши от килера на майка си.
— Нещо не е наред ли?
— Да не е наред? Не. Само се чудех защо портретът на Негова Светлост е тук.
— Това е подарък за рождения ден на херцогинята. — Прислужницата потопи цветята във една ваза до прозореца, подреди ги, после ги пренареди и накрая се обърна към Миракъл. — Но това не е Негова Светлост.
Думите зазвънтяха.
— Разбира се, че е той. Би трябвало да познавам собствения си годеник — остро възрази Миракъл.
Прислужницата се разсмя.
— Не, милейди. Това е Негово благородие Бейсингстоук. Изненадващо, нали? Разбира се, вие знаете, че са близнаци. Дори родителите им трудно са ги различавали. А херцогинята… — Прислужницата бутна и отвори френския прозорец. Свеж вятър нахлу в стаята, раздвижи завесите, изтласка мириса на мухъл и го смени с аромата на рози. — Чувала съм, че често са обърквали дори херцогинята като непрекъснато се сменяли. Така тя никога не била съвсем сигурна кого е наказала и кого — наградила. Обаче се твърди, че награждавала по-често Бейсингстоук, отколкото Негова Светлост. О, прося извинение, милейди! Не че Негова Светлост не е бил достоен за награда.