— Да! — изкрещя той и се хвърли към преобърнатата дървена лодка, която едва-едва би побрала двама души. Беше лека като перце. Под нея лежеше веслото. Яростните вълни лесно биха могли да я разбият на парчета.
Клейтън изтегли лодката до ревящото море. Вълните се надигаха, разбиваха се в краката и обвиваха глезените му. Притегляха го в прегръдките си, сякаш пищяха: „Този път няма да ни избягаш! Този път ще те завлечем в морския гроб. Както твоите родители. Веднъж ни се изплъзна, но втори път — не!“
Тласна лодката във водата. После сръчно скочи в нея. Лодчицата се клатушкаше тя на едната, ту на другата страна. Вълните го обливаха. Но точно когато изглеждаше, че ще го изхвърлят на скалите, голямата водна стена го пое и го насочи към открито море.
Напрегна всички сили и загреба. Мускулите на ръцете му щяха да се скъсат от напрежението. Едва дишаше, задушаван от солените пръски и дъжда. Вече докосваше издаденото напред разпятие, но вълните отново и отново го теглеха навътре. Океанът сякаш го дразнеше и се подиграваше с него.
Най-после! Клей успя да хвърли въжената примка върху каменния кръст. Въжето се опъна, когато поредната вълна повдигна лодката и я запрати към стената на фара, а той се просна на дъното й. Над него небето кипеше. Пламъците съскаха и пукаха. Камъни се откъртваха и цопваха в морето. С толкова малко време разполагаше… Трябваше да стигне до Миракъл… ако все още бе жива…
В този миг внезапно се сети: а как ще влезе? Единственият вход за фара бе през параклиса, а той в момента се намираше на три метра под водата.
Трябваше да се гмурне и да се бори с течението. Трябваше да се потопи и да не диша.
Пое дълбоко въздух.
„Вярвате ли в чудеса, милорд?“, го бе запитала неговата Миракъл точно там, пред входа на параклиса.
Събу ботушите си и ги захвърли. Свлече ризата си и за миг я видя, как литва като привидение във въздуха, после падна във водата, завъртя се и потъна.
„Клейтън, скъпи, скачай! Скачай!“
Гмурна се в студената вода. Тя го погълна. Всмука го надолу. И още по-надолу. Дробовете му се разкъсваха. Надолу! Клейтън зарита. Около него вече нямаше звуци. Само движение, сила, която го дърпаше и тласкаше.
Дробовете му щяха да се пръснат. Само да не се паникьоса.
Солта разяждаше очите му, докато той търсеше из плътния мрак на дълбочините. Следваше стената на параклиса.
Най-сетне! Входът! Тласна силно с крака и се промъкна през отвора в тишината и мрака. Същинска гробница! Опипа с ръце пътя си. Струваше му се, че се задушава. Главата му щеше да се пръсне. Болката в слепоочията му бе непоносима.
Докосна с ръце лицето на Богородица. Знаеше, че тя го гледа с широко отворени очи, а устните й се усмихват.
Значи беше близо. Ето го прохода. Сега нагоре. Кога, по дяволите, ще стигне повърхността! Нагоре!
Опитваше се да се залови за хлъзгавите камъни на витата стълба. Нагоре… Трябваше да си поеме дъх, иначе…
Рязко изскочи от водата. Пое дълбоко дъх. Тръгна несигурно по стъпалата, удари се и се свлече. Изплю морската вода, която бе погълнал.
После го връхлетя горещината. Като от пещ. Събра сили, изправи се сред гъстия дим и продължи към върха на стълбата, където огънят бушуваше и изпепеляваше старото дърво. Трескаво запретърсва обхванатата от пламъци вътрешност на фара и там, сгушена до най-отдалечената стена…
— Мери! — изкрещя неистово той и залитайки, се втурна към нея.
Тя повдигна глава и го загледа с празен поглед. Но когато той падна на колене и протегна ръка към нея, вцепенението й се смени с гняв.
— Не! — извика Миракъл и го отблъсна. — По-скоро бих умряла!
— Изслушайте ме!
— От седмици слушам само лъжи. Само лъжи!
— Обичам ви, Мери!
— Обичате само безценното си фамилно име!
— Обичам ви, Мери!
— Направили сте всичко само заради брат си! Всички обещания, всички гальовни думи са били само заради него. Глупачка! Аз ви повярвах! Обожавах ви. Готова бях на какво ли не само да ви направя щастлив.
Той я сграбчи за раменете и я разтърси.
— Беше грешка. Моя грешка. От пръв поглед се влюбих във вас. Но бях прекалено слаб, за да отхвърля безсмисленото си задължение към Трей. Чуйте ме! Какво можех да направя? Дори ако ви бях признал още от самото начало, нямаше ли пак да се случи същото? Ако ми простите, Мери Майн, ще посветя остатъка от живота си да залича грешката си.
Тя поклати глава и извърна издраното си, покрито със сажди лице. Той я пусна.
— Много добре. В такъв случай и двамата ще умрем.