Тя бавно повдигна големите си насълзени очи и срещна погледа му. Брадичката й се разтрепери.
— Какво искате да кажете?
— Че няма да си тръгна оттук без вас. Че животът ми няма да има смисъл без вас. Ако вие сте решили да умрете тук, то същото ще сторя и аз.
Тя се загледа в мократа му коса, разголените му гърди и подгизналия брич.
— Как стигнахте чак тук? — тихо попита Миракъл.
— Доплувах.
— Но приливът, бурята…
— Не беше лесно.
Дървото над тях пукаше. По раменете им се посипаха искри. Със сподавена ругатня Клейтън сграбчи Миракъл и я изправи. Без всякакво колебание я понесе на ръце и се втурна по горящия под към изпълненото с дим стълбище надолу, към водата.
Миракъл стъпи на нозе и двамата се загледаха в тъмнозелената вода. Горещината се сгъстяваше. Въздухът пареше.
Ужасът и страхът все още витаеха в съзнанието му. Тогава Миракъл вплете пръсти в неговите.
— Вярвате ли в чудеса, милорд? — попита тя много тихо.
— Вярвам във вас.
Двамата нагазиха във водата, поеха си за последен път дълбоко дъх и се гмурнаха.
Течението ги подхвана и леко ги понесе.
Обгърнал кръста на Миракъл с ръка, Клейтън се изтласка с крака на повърхността. Помогна й да влезе в лодката. После сам се строполи в нея и освободи въжето, с което я беше привързал към разпятието.
Няколко безкрайни минути те се бореха да стигнат до изплъзващите им се стъпала.
Миракъл изскочи първа и му протегна ръката си. Той понечи да я хване, но тя се изплъзна. Лодката се завъртя, блъсна се в стената на Ъндърклиф и за един спиращ сърцето миг изглеждаше, че крехката черупчица ще се разпадне.
— Скачайте! — чу той гласа на Миракъл сред тътена на разбиващите се вълни. — Клейтън, скъпи, скачайте!
Тя протегна отново бялата си ръка. Той я сграбчи и вече не я изпусна. Ако бе паднал в морето, с него щеше да е свършено — само за секунди вълните щяха да го размажат в скалите.
Той скочи и усети каменните стълби под краката си.
Сега вече Миракъл беше там. Прегръщаше го с нежните си ръце. Притискаше го. Устните й обсипваха солената му кожа с целувки.
Имаше усещането, че всеки мускул му е натъртен, а всяка кост — счупена.
Клейтън обхвана дребното й личице и се засмя.
— Значи ли това, че ми прощавате, Мери Майн?
— Как мога да се усъмня в мъжа, който преодоля най-големия си страх, за да ме спаси, милорд.
Клейтън я притегли към себе си, затвори очи, усмихна се и прошепна:
— Най-големият ми страх беше, че ще ви загубя, любов моя.
Епилог
— Сигурно е, че за тази сватба щеше да се говори през следващите няколко сезона. Представете си само! Петстотин поканени се бяха събрали в Бейсингстоук Хол, убедени, че ще присъстват на венчавката на херцога на Солтърдън с… как й беше името…
— Вместо това булката се омъжи за брата на херцога. Ама че момиче! Да се омъжи за обикновен лорд, вместо за херцог. Ясно е, че майка й не й е обяснила как да степенува нещата.
Миракъл се чувстваше като принцеса. Роклята й бе от дантела и бял сатен. Корсажът плътно прилепваше около тънката талия. Надолу полата се диплеше. Дантелените ръкави бяха украсени с перли. Подобен пластрон обгръщаше грациозната й бяла шия и се извиваше сърцевидно над гърдите й. На гърба роклята се закопчаваше с малки перлени копчета. Горе сатенът бе изрязан пак във формата на сърце и кожата прозираше под фината прозрачна дантела.