— Този път нямам намерение да се бия с вълците заради вас, Ваша милост.
— Клейтън, направих лоши инвестиции…
Клейтън се обърна с гръб към брат си и закрачи бавно и грациозно по огромния облицован с мрамор коридор към входната врата, където майордомът стоеше като часовой, готов да скочи и да му се притече на помощ.
— По дяволите, Клейтън, изслушай ме! — извика херцогът и Клейтън внезапно спря.
Преди беше виждал този поглед — това бяха очите на глупак, който се е влюбил прекалено силно във властта и престижа. Той би пожертвал всичко, за да запази чест, гордост и достойнство. В крайна сметка обаче обикновено ги губеше само с едно хвърляне на заровете. На Клей това му беше ясно. Той бе спечелил Бейсингстоук по същия начин.
Най-после херцог Солтърдън уморено закри лице с ръце. Раменете му се отпуснаха и той тихо промълви:
— Няма при кой друг да отида, Клей. Банките отказват да ми отпускат повече заеми. Има някои… господа, които заплашват да се оплачат на баба, ако скоро не се издължа. И двамата знаем, че тя отказва да ми предоставя повече заеми, докато не се оженя и не създам наследник.
Мълчание.
Клейтън дълбоко си пое дъх. Зад него тихите стъпки на майордома заглъхнаха надолу по коридора, после някаква врата тихо се затвори в далечината.
— Какво точно искаш да направя?
— Да ухажваш момичето. Накарай я да се влюби в херцога — да се съгласи да се омъжи за него. Доведи я в Лондон за сватбата. Тогава аз, херцогът, ще застана пред свещеника и ще дам брачен обет. Тя изобщо няма да заподозре нищо. Щом като и на херцогинята й е трудно да ни различи, момичето съвсем няма да може. Веднага след като тя забременее, ще я изпратя в имението в Йорк.
— А ако пиленцето не обикне херцога? — натъртено попита Клей.
— Не ставай смешен. Няма жена, която да си съблазнил и която да не се е влюбила лудо в теб.
Отново мълчание. Секундите отминаваха като миниатюрна вечност. Въздухът сякаш бе зареден с електричество.
— Баба никога няма да го приеме, Трей — каза Клейтън най-накрая. — В мига, в който научи, че не си се оженил за аристократка, тя ще анулира брака и ще плати на момичето да си иде…
— Но аз именно това целя. А тя всъщност е аристократка. Лейди Кавендиш — дъщеря на поминал се лорд, който много обичал стари замъци…
— Не — поклати глава Клейтън. — Не ме интересува, ако ще да е кралицата на Англия…
— По дяволите! — изруга през зъби Трей. — Дължиш ми го, Клей.
Клейтън не помръдна. Дори не примигна. Само наблюдаваше брат си така хладно, че Трей отстъпи крачка назад, за да се овладее.
— Дължиш ми го — повтори Солтърдън с по-тих и по-колеблив глас. — Ако не бях аз, сега щеше да си мъртъв, и двамата го знаем. Тогава в знак на благодарност ти ми се закле, че някой ден ще ми се отплатиш.
— Копеле! — изръмжа Клейтън. Обърна се към масивната входна врата, отвори я със замах и бързо заслиза по витите стълби.
— Приемам го като съгласие, Клейтън — изкрещя след него Трей.
Клей грабна юздите от ръцете на коняря, при което конят му запръхтя и се изправи на задните си крака. После хвърли на брат си един мрачен и злобен поглед.
Херцог Солтърдън се усмихна с облекчение и с ръце на устата извика:
— Кълна ти се, че няма да съжаляваш, Клей. Ти самият можеш да се влюбиш в нея!
— Върви по дяволите! — отвърна Клейтън и грациозно се метна на темпераментния си кон, сръчно хвана юздите, без да го е грижа, че ръкавиците му все още бяха пъхнати в колана на тесните му черни бричове. Вятърът разроши тъмната му коса. Докато пришпорваше коня, промърмори на самия себе си: „Ще ми трябва чудо, за да се влюбя в някое момиче, братко мой с черно сърце.“
Глава 2
Той бе затворил миналото си като листа на книга, която знае наизуст. Приятелите му можеха да прочетат единствено заглавието.
Остров Уайт
Вятърът брулеше мрачния Рокен Енд Рейс и удряше като студен и силен юмрук по стените на фара. Кепенците дрънчаха. Изведнъж натрупаните до старата каменна стена дърва се раздвижиха и рухнаха на земята. Миракъл тъжно ги погледна, подреди ги отново, после пак затвори очи и устните й продължиха да шепнат старото друидско любовно заклинание, без да обръща внимание на воя на вятъра.
Старото дърво изстена. Сградата се олюля. Сълзи морска вода се процеждаха между покритите с лишеи камъни и образуваха малки локвички по гниещия дъсчен под.
Миракъл Кавендиш бе единствената дъщеря на лорд Декстър Кавендиш, който вече от осем години не бе сред живите. Тя бе прекарала целия си живот в някога величествения, но сега превърнал се в руини замък Кависбрук. Изобщо не бе напускала острова. Много смътно си спомняше баща си — един непознат, който идваше и си тръгваше от нея толкова нарядко, че нямаше да го познае, ако го срещнеше извън Кависбрук. Майка й винаги я бе уверявала, че той много я обича. Именно тази мисъл я бе успокоявала, след като майка й избяга в Париж. Тя бе поверила Миракъл на грижите на Джонатан Хойт — верен слуга и коняр. Хората от острова я наричаха „странното момиче от фара.“ Джони й казваше „Мира“.