Миракъл извика и се хвана за рушащия се парапет. И тъй като на негово място откри само изгнили трески, които направо се разпаднаха в ръцете й, тя отново се хвърли към каменната стена и затаи дъх, докато вятърът се успокои. Едва тогава се осмели да се отдели от ръба. Погледна отново човека, който лежеше до отломките на стария кораб и извика:
— Хей! Да не сте паднали през борда? Да ви спася ли?
Човекът едва се обърна и се заоглежда, сякаш очакваше нещо да го връхлети иззад камъните и купищата осеян с водорасли пясък. Едва тогава Миракъл забеляза, че дрехите му не бяха съвсем прогизнали. Изпита облекчение. Ако обаче се наложеше да спасява този човек, щеше да й е трудно да слезе от площадката, без да си счупи врата.
— Тук горе! — извика тя и размаха ръце над главата си, при което камъните под краката й отново се зарониха.
Най-после човекът вдигна глава. Стоеше, увит с пелерина, която здраво стискаше с ръце. Носеше ръкавици. Със залитане тръгна към фара. Крачките му ставаха все по-големи с настъпващия прилив, чиито води заливаха вече ботушите му и се пенеха около крачолите на панталона му.
Спря при основата на фара и се загледа в отворената врата на стария параклис, а после отново впи поглед в морето.
— Можеш да се качиш!
Стори й се, че той й отвръща.
— Не ви чувам… — подхвана Миракъл точно когато той вдигна лице нагоре и свали яката на пелерината си. Вятърът развя гъстата му тъмна коса.
— По дяволите! Пак ти!
Клейтън примигна от солените пръски в очите и положи всички усилия да се съсредоточи върху сирената с буйна коса и плътно прилепнала по тялото рокля. Клейтън си бе представял много начини, по които тя би могла да го посрещне — престорена изненада или шеметно удоволствие — всички типично женски реакции, които влизаха в действие, когато мъжът на техните мечти изведнъж се появи и ги накара да загубят и ума, и дума. Херцогът му бе дал да разбере, че пиленцето ще бъде подчертано доволно да стане обект на неговото внимание. Също така го бе подготвил за нея с думи от рода: „изключителна, невероятно красива, толкова красива, че да накара зрял мъж да заплаче от желание.“ Последното нещо, което бе очаквал, бе да бъде посрещнат от проклето момиче с вид на парцаливка от детска приказка.
Мисълта, че просто не бе разбрал както трябва брат си, беше несериозна. Та херцог Солтърдън се бе заклел в старата херцогиня, че „изумителното създание“ с възторг ще приеме неговите ухажвания, но може би на Трей Хоторн изобщо не му пукаше за здравето на херцогинята.
— Милорд! — извика някой задъхано зад него. Клейтън бавно се обърна и видя Бенджамин. Неговият слуга с мъка си пробиваше път из мъглата и се спъваше из камъните. Когато най-после останал без дъх стигна до Клейтън, прислужникът с малко коремче хвърли куфарите в краката си и сковано се изправи. Не проговори. Само гледаше с широко отворени очи, както и Клейтън, рушащата се постройка, която някога е била параклис, а сега — само останки от убежище, давало подслон на свещеници преди много векове.
— Боже господи — въздъхна Бенджамин, а от устата му излезе пара от студа. — Каква е тази съборетина, милорд! Сигурен ли сте, че сме дошли на точното място? Не мога да си представя че някой, като се изключат привиденията, би могъл да обитава подобни призрачни покои.
— Съгласен съм, Бен. Единственото привидение, което витае тук, е това, което съм дошъл да видя. Опасявам се, че току-що я съзрях да стои там, на опасната площадка с буйна червена коса.
— Привидения — изсумтя едва доловимо прислужникът и потръпна. — Знаете какво изпитвам към привиденията, милорд. Най-добре е да ги държим на разстояние. Докато сам не станете свидетел на хаоса, който подобна душа може да всее в разсъдъка на някого, вие просто не ще се разберете. Видях как на един човек косата му побелява за една нощ, след като се сблъска лице в лице с призрак.
Клейтън се намръщи. Бенджамин Хюз имаше големи тъмни и тъжни очи на ловна хрътка, което придаваше на стария прислужник вид на човек, постоянно обграден с привидения. Лицето му бе издължено, с провиснали челюсти. Носът му аленееше — от настинката, кълнеше се старецът, но всички знаеха, че се дължи на пристрастието му към „едно лекарство“. Лекарството, разбира се, бе бренди, а привиденията несъмнено се дължаха на прекалено високите дози.
Бен служеше в семейството на Клейтън от четиридесет години и оттогава все скачаше през нощта и докладваше на господарите си за многобройни срещи с най-различни призраци, привидения и таласъми. И старата херцогиня, и Клейтън цели часове се опитваха да го убеждават, че подобни неща не съществуват, че призраците, които е видял, са само проснати чаршафи или блещукащи газове, които се отделяха от блатистата местност през определени периоди на годината.