Софи проследи очертанията на сребърния полумесец с върха на ботуша си. После потупа по най-вътрешния кръг.
— Слънце и луна. — Тя отстъпи назад и огледа внимателно шарката. — Изглежда, тази част от пода е по-стара от останалото. Виждаш ли? Камъните са съвсем различни. — Тя коленичи и прокара ръка по мозайката, проследявайки с пръст очертанията на луната. Съвсем тънка струйка от сребърната й аура потече от върха на пръста й и се процеди през ръкавицата й, за да се събере върху полумесеца, трептейки като живак. — Чудя се откъде ли е дошла…
… стена…
… невъзможно дълга, невероятно висока…
… в опърлена пустиня, където небето и земята бяха кафяви, а слънцето представляваше далечна точица…
Тя потрепери, когато образите изпълниха ума й, а после помръкнаха. Погледна към брат си.
— По-стара е от пирамидата. Много по-стара. Дори не мисля, че е от този свят.
Джош тръгна около мозайката, като я разглеждаше внимателно.
— Този свят представлява такава шантава смесица от магия и технология. Имат си тази изумителна пирамида, висока километър и половина, със светещи стени, а не могат да поправят една вимана. Могат да създават Сенкоцарства и хибриди между хора и животни, а носят брони и мечове. Няма нито коли, нито телефони и нищо, което дори да прилича на телевизор!
— Мисля, че виждаме един умиращ свят, Джош — рече бавно Софи. — Който и да е създал първоначалната технология и да е построил пирамидите, или си е заминал, или е бил Променен. Вярно, има хора като Изида и Озирис, които притежават изумителни способности. Но какво правят те: вместо да използват силите си за нещо полезно, в продължение на хиляди години работят върху това да си гарантират, че ние ще управляваме Дану Талис.
— За тях — каза внезапно Джош. Приклекна и погледна към сестра си. — Направили са си целия този труд, за да си гарантират, че ще управляваме Дану Талис за тях. — Той наблегна на последните две думи, взирайки се в сините очи на Софи.
— Предполагам, че очакват да правим каквото те искат.
— Предполагам, че ще останат разочаровани.
— А какво ще стане после? — попита тя.
Джош поклати глава.
— Нямам представа. Е, всъщност имам, но засега не искам дори да мисля за това. — Той се изправи и разкърши рамена. — Тук е малко страшничко, не мислиш ли?
— Страшничко ли? Че от какво може да те е страх? — Софи стана, изтупвайки ръкавиците си, и отстъпи от старата мозайка.
— Джош, ти разгледа ли добре някои от хората, покрай които минахме току–що? Е, предполагам, че всъщност не са хора, но помисли си само какво видяхме и направихме през последните няколко дни.
Джош кимна.
— Никога повече не бива да те е страх — довърши Софи.
Брат й сви рамена.
— В момента се страхувам мъничко — призна той.
— Недей — каза тя твърдо.
Джош завъртя очи.
— Все ме командориш. Мога да се страхувам, ако искам.
И двамата се ухилиха, а после Софи се приведе към него и сниши глас.
— Може да е от изострените ми сетива, но ми се струва, че ни наблюдават.
Джош кимна пак. Почеса се небрежно по тила.
— Усещам гъдел по врата си — нали познаваш онова чувство, когато някой те гледа?
— Изида и Озирис? — предположи тя.
— Не мисля. Каква причина могат да имат те да ни шпионират? Свикнали са да правим каквото ни кажат като добро момче и момиче. Обучили са ни да се подчиняваме, както обучават слугите си.
— Да се поразходим — каза тя много тихо. — Стъпките на ботушите ни ще отекват в стените и ще е трудно да ни подслушват.
— Хвана ръце зад гърба си и тръгна по средата на стаята, а очите й се взираха в тъмните ъгълчета, търсейки движение в сенките.
Джош я настигна и пое редом с нея. Металните им ботуши кънтяха по пода и ехото връщаше звука.
— Това може да е било библиотека. Изглежда, тук на стената е имало рафтове — каза високо Софи, сочейки към едно място.
— Белезите си личат. — После се намръщи. — Озирис каза да не пипаме нищо. — Тя погледна към брат си и понижи глас. — Но всъщност тук няма нищо за пипане.
— Значи, каквото и да е имало, са го махнали — рече Джош, потривайки с ръка устата си, докато говореше.