— А Изида и Озирис още не знаят за това — допълни Софи.
— Оставам с впечатлението, че не прекарват много време тук — каза той.
Софи кимна в знак на съгласие.
— Чудя се защо.
Двамата се върнаха към средата на помещението, колкото се може по-далеч от стените. Говореха на висок глас за размера на стаята, за височината й, за осветлението. Джош дори подсвирна и плесна с ръце, за да чуе ехото.
След като повървяха малко, стигнаха до единия й край. Хоризонтални линии в златния камък очертаваха местата на рафтове, а малки дупчици в зидарията показваха къде са били прикрепени. Но самите рафтове липсваха, както и онова, което е било върху тях.
Джош прокара пръст по стената и той остана чист.
— Махнали са ги наскоро. Не е имало време да се събере прах.
Софи погледна брат си впечатлена.
— Умно. Аз не бих се сетила да проверя.
— Видях го в един стар филм за Шерлок Холмс — призна той ухилено.
Близнаците тръгнаха обратно към мястото, където ги бяха оставили Изида и Озирис. Софи се поколеба за миг, после посегна да докосне ръката на брат си. Металната й ръкавица изстърга по бронята му.
— Те не са ни родители, нали?
Джош продължи да върви. Направи почти дузина крачки, преди да отговори.
— Мисля си за това кажи-речи от първия миг, в който ни казаха кои са.
— Аз също — призна Софи.
— На земята, през всичките тези години, те определено се държаха като наши родители. При това бяха добри родители и правеха всичко както трябва. Но…
— Но винаги са били малко хладни — каза Софи, кимайки. — Даже, преди всичко това да се случи, понякога съм се чудила дали не четат книга с инструкции „Как да бъдем родители“. Имаше нещо странно в поведението им. Майките и бащите на другите деца бяха по-… — Тя млъкна, търсейки правилната дума.
— Естествени? — попита Джош.
— Да, естествени. Сякаш нещата им се удаваха с лекота, а не мисля, че при нашите родители беше така. Даже веднъж казах нещо в този смисъл на мама — на Изида; точно след като се бяхме преместили в Остин. Тя само се засмя и каза, че разбира се, че сме различни, и е нормално да се чувстваме странно заради това. Ние бяхме близнаци и нови в училището, така че било нормално да се чувстваме не на място.
— Помниш ли какво казваха? — добави Джош. — Че ни учели…
— Подготвяли.
— Обучавали.
— Само дето не казваха, че е за тази роля — довърши Софи.
— Но щом те не са наши родители, тогава какви сме ние? — Джош забави ход и спря. — Мислех си за това одеве. Знаеш, че семейство Фламел са прекарали целия си живот в търсене на Златни и Сребърни близнаци…
Софи закима; после очите й се ококориха смаяно, щом осъзна за какво намеква той.
— Може би Изида и Озирис са правили същото. Само че те са ни открили първи.
Ченето на Софи увисна.
— Но тогава какви сме ние, Джош? Откъде идваме? Осиновени ли сме? — Ръцете й литнаха към устата й. — Близнаци ли сме изобщо?
Джош сложи ръка на рамото й и наведе чело, за да го допре в нейното. Русите им кичури се преплетоха.
— Аз винаги ще бъда твой брат, Софи. Винаги ще се грижа за теб.
Тя премигна, за да прогони сълзите си.
— Знам. Просто ми се иска да знаехме кои сме.
— Дали Вещицата не го знае? — зачуди се Джош. — Дали го няма в спомените й?
— Не съм сигурна… — започна Софи, но още докато говореше, я връхлетя порой от образи и я накара да залитне. Джош я стисна за ръката и я задържа права. Момичето потрепери, после ахна. Отвори очи и остана да стои, олюлявайки се.
— Какво видя? — попита той.
— Спомените на Вещицата…
— За какво?
— Ти и аз на върха на тази пирамида. Как се бием.
Той поклати твърдо глава.
— Това няма да стане.
— Напротив — каза простичко тя. — Ще стане днес. Скоро.
— Не, ти виждаш едно от онези възможни бъдещета. Което никога няма да се случи — рече той разпалено.
Една-единствена сребърна сълза се процеди от ъгълчето на окото на Софи.
— Научи ли нещо за нас? — попита той.
— Не — излъга тя. Не искаше да му каже какво друго е видяла. Че го е видяла как стои самотен върху пирамидата, изоставен, след като тя е избягала…
— Но видях Скатах. Видях Жана и Сен Жермен, Шекспир и Паламед. Всички те бяха тук.
— Къде?
— Тук, на стъпалата на тази пирамида — настоя тя.