— Не може да бъде.
Пред вратата се чуха приглушени стъпки и се разнесе кратко, бързо почукване.
— Крайно време беше — промърмори Джош. — Започвах да се чувствам като затворник.
Орнаментираната дръжка, златен кръг със змия, поглъщаща собствената си опашка, се завъртя и вратата издрънча на пантите си.
— Чакайте, чакайте. — Джош забърза към нея и превъртя ключа в ключалката. Хвърли поглед през рамо към сестра си. — Как могат всички те да се озоват тук?
А после вратата се разтвори с трясък и отхвърли Джош назад. Той се пързулна по гръб по пода, запремята се, а златната му броня се удряше в камъка, изтръгвайки искри. Софи се втурна към брат си.
Една закачулена фигура пристъпи в стаята. След нея влязоха още две, а последната затвори вратата и превъртя отново ключа.
Фигурите бяха високи и мускулести и още преди да отхвърлят наметалата с качулките, беше ясно, че не са съвсем хора. Макар телата им да бяха човешки, имаха глави и лапи на черни мечки. Дрехите им висяха на парцали, а около кръста им бяха препасани колани от дебела меча кожа.
— Мечи кожи — прошепна Софи. — Берсерки41.
Трите създания извадиха къси бойни брадви и черни обсидианови ножове.
Джош се изправи бързо и измъкна двата си меча. Софи зае позиция от лявата му страна и сви ръце в юмруци.
— Имате ли някаква представа кои сме? — попита Джош.
— Не. — Гласът на берсерка приличаше на животинско ръмжене. — Нито пък ни интересува. Пратиха ни да ви убием. Няма да отнеме дълго, стига да не окажете съпротива. Надяваме се да окажете — добави той.
— О, ще окажем — обеща мрачно Джош.
— Хубаво. Тъкмо ще ни е по-забавно.
Глава 52
— Вирджиния — започна доктор Джон Дий, — наистина не мисля, че това е добра идея.
Вирджиния Деър не му обърна внимание.
Дий настигна американската безсмъртна и я хвана за ръката, принуждавайки я да забави ход.
— Почакай малко, не съм толкова млад както някога. — Беше зачервен и дишаше тежко. — Ще получа сърдечен удар.
Лицето на Вирджиния Деър остана безизразно.
— Бих могъл да умра. Още тук и сега — каза той.
Върху устните на Вирджиния Деър се изписа свирепа усмивка. Тя отпусна тежко ръка върху рамото му.
— Това заплаха ли е или обещание?
— Ама че си сурова! Невинаги си била такава — измърмори той.
— Каква? — попита тя.
Двамата стояха по средата на пазар за плодове и повишеният й глас привлече вниманието на околните. Няколко продавачи и клиенти я изгледаха с любопитство. Макар да носеше бялата роба и конусообразната шапка, характерни за хората в Дану Талис, беше ясно, че тази млада жена е различна. Това личеше в държанието й, в походката й и най-вече в начина, по който се отнасяше със стоящия пред нея старец.
Вирджиния заби пръст в рамото на Дий.
— Никога, ама никога през всичките години, откакто се познаваме, не си си направил труда да потърсиш някаква информация за мен. Изобщо не знаеш каква съм.
Той се озърна нервно.
— По-тихо; хората започват да ни зяпат.
— Не ме интересува.
— Знам, че си убила Древния си господар.
— И това е всичко — процеди Вирджиния. — Всъщност това е всичко, което някой изобщо знае за мен. Първото, което ми казват, е: „О, ти си безсмъртната, убила своя господар“.
— Е, фактът си е впечатляващ — рече Дий. — Вероятно има само няколко души, които могат да твърдят същото, а от всички тях бих повярвал само на теб.
— Какво става тук? — Един от огромните бикоглави стражи, Астерионите, си проби път през събиращата се тълпа и пристъпи близо — твърде близо — до Вирджиния. Лъхна ги силна оборска миризма на месо и тор.
Вирджиния дори не се обърна да погледне създанието.
— Ей, ти. Разкарай се от мен — заповяда тя.
Огромната уста на Астериона се отвори и затвори от смайване. Досега никой човек не бе говорил така с него.
Вирджиния го пренебрегна и се взря в английския магьосник.
— Омъжена ли съм, имам ли деца? Братя и сестри, може би? Родители? Кой е любимият ми чай? От какъв сладолед се изприщвам?
— Вирджиния — прошепна Дий, като се оглеждаше. Хората бяха започнали да се събират в полукръг около тях.
— Не знаеш нищо за мен, защото никога не си си направил труда да попиташ. А това е просто защото… никога… не си се… интересувал. — Тя наблягаше на всяка дума, мушкайки го с пръст в гърдите.
41
Една от версиите за произхода на думата берсерк е, че идва от словосъчетанието меча кожа. — Б.пр.