Стенание премина през тълпата, когато вратите на затвора се отвориха със скърцане и оттам се заизливаха воини, които се строяваха в дълги, прави редици. Светлината на вечерното слънце се стичаше кървавочервена по броните и оръжията им.
— Трябва да вярвам, че съм тук, за да променя нещата. — Вирджиния мушна Магьосника с пръст в гърдите толкова силно, че той се олюля. — А ти за какво си тук, доктор Дий?
Това бе въпросът, който го тормозеше, откакто Маретю му бе върнал здравето, но не и младостта. Защо беше тук? Днешният ден бе изпълнен с такива невероятно смесени емоции. Беше преминал от триумф към отчаяние за броени мигове; умираше, после пък бе съживен. И за какво? През дългия си живот Дий бе развил необичайни умения. Как трябваше да ги използва?
Старецът въздъхна и се огледа. Тълпата на площада се бе удвоила и сега наброяваше около две хиляди души. Те крещяха и скандираха името на Атон, но никой не смееше да се приближи твърде много до наклонените стени на затвора. След миг чудовищата с животинските глави щяха да атакуват и Дий не се съмняваше, че на площада ще настане страшна касапница. Едно време това не би го смутило. Но тогава беше безсмъртен — повече от човек. А сега си беше пак един обикновен мъж. И това го караше да гледа по друг начин на нещата.
— Е — каза накрая Дий. — Все пак съм прекарал голяма част от смъртния си живот като съветник на най-великата кралица на Англия. Помогнах й да победи испанската армада. Изглежда, в края на живота ми кръгът се затваря и аз се връщам към някогашната си роля: съветник на една кралица.
Вирджиния премигна от изненада.
— Но аз не съм кралица.
— О, ще бъдеш — каза той уверено. — И така, ето какво предлагам.
Глава 56
Скатах бродеше из покрайнините на Дану Талис, загърната в бяла роба, а щръкналата й яркочервена коса бе скрита под конусообразна сламена шапка.
Улиците бяха почти опустели. Няколко стари мъже и жени седяха в тъмните входове и я гледаха как минава забързано покрай тях. Малки деца в дрипи играеха по непавираните улици и се взираха в нея с големи любопитни очи.
Скатах спря до една рушаща се чешма и напълни шепата си с капещата от нея мръсна вода. Опита я предпазливо: имаше привкус на сол и горчива пръст. Тя се огледа, мъчейки се да се ориентира. Тук, в покрайнините на града, бедняшките квартали постепенно отстъпваха място на по-големи къщи, а по-нататък, към центъра, се виждаха издигащи се към небето пирамиди, зикурати43 и благороднически дворци. Зад тях, по-огромна от всичко, бе Пирамидата на слънцето.
Тя се обърна, засенчи очи и погледна на запад. Полегатата светлина я заслепяваше — Уицилопочтли нарочно бе разчел атаката, така че залязващото слънце да скрие пристигането на виманите и планерите. Но тя все пак ги видя — мънички точици в небето. Скоро щяха да са тук.
Някакво смътно движение я накара да се завърти и ръцете й се стрелнаха към оръжията, скрити под бялата й роба. Едно момиченце с кафяви очи, които изглеждаха прекалено големи за лицето му, стоеше до чешмата. Стискаше здраво за ръката друго, по-малко детенце. Бяха боси и облечени в прокъсани дрешки, които вероятно никога не са били бели. Двете деца се взираха нагоре към Сянката.
— Загуби ли се? — попита момиченцето.
Скатах погледна надолу към него. Трудно бе да се определи възрастта му — на четири или пет, а по-малкото дете вероятно беше на две. Тя приклекна и се взря в момиченцето с искрящите си зелени очи.
— Знаеш ли, мисля, че да. Може би ще успееш да ми помогнеш.
— Всички отидоха до затвора — каза момиченцето.
— Атон — добави момченцето. То смучеше шумно палеца си.
Момиченцето кимна сериозно.
— Всички отидоха да спасят Атон. Той е в затвора.
— Лоши хора — каза момченцето.
— Лошите хора са го сложили там — каза момиченцето.
— Знаете ли коя от тези големи сгради е затворът? — попита внимателно Скатах.
Момиченцето кимна. Надигна се на пръсти и посочи високо в небето.
— Не виждам — каза то.
— Може би, ако те повдигна… — предложи Скатах.
— И брат ми също — каза веднага момиченцето.
— Разбира се. — Сянката подхвана с ръце двете деца и ги вдигна. Момиченцето веднага преметна ръчичка през рамената на Скатах и доближи лице до бузата й. Посочи към една пирамида с наклонени стени и плосък покрив. — Там. Онова е лошата къща.
— Лоша къща — обади се братчето.