— Мама казва, че ако не слушаш, те водят в лошата къща. Вярно ли е?
— Понякога — рече Скатах. Наведе се, за да остави двете деца на земята, и коленичи до тях. Разроши косата на момиченцето. Искаше й се да му даде нещо, но единственото, което имаше — и винаги бе имала, — бяха дрехите на гърба й и оръжията й. — Ще ми кажете ли имената си? — попита тя.
— Аз съм Бригид, а това е брат ми Кермат44. Мама го нарича Милбел — добави момиченцето с кикот.
— Медноуст — прошепна Скатах. Имената й бяха познати от времето, прекарано в Древна Ирландия и Шотландия; знаеше кои са двете деца и знаеше също, че ще преживеят потъването на Дану Талис.
— В лошата къща ли отиваш? — попита Бригид.
— Да — кимна Скатах. — Там има някой, когото трябва да видя.
— Лош човек ли?
— Не знам още. По-късно ще разбера.
Кермат подръпна робата на Скатах и избъбри някакво неразбираемо изречение.
— Той иска да знае дали ти си лош човек — преведе сестра му.
— Понякога — прошепна тя. — Но само за лошите хора.
— Коя си ти? — попита Бригид.
— Аз съм Скатах Сянката.
Глава 57
— Не! — изкрещя пронизително Били с изпълнен с мъка глас.
Листовидните върхове засияха, докато се премятаха във въздуха, прорязвайки мъглата и оставяйки подир себе си спирали от влага.
Американецът видя как очите на Пернел се разширяват смаяно и в този миг и двамата разбраха, че тя не може да избегне остриетата.
Времето се забави.
Камшикът на Хел изплющя, но Древната се намираше прекалено далеч и пропусна.
Макиавели извика и запрати вълна от сиво–бяла аура подир върховете на копията, но тя спря, преди да ги достигне.
Никола Фламел изрева, зелена светлина изригна от ръцете му и опърли ръбовете на остриетата, докато прелитаха покрай него.
Хуан Мануел де Аяла посегна да ги хване, но те минаха през призрака, разпръсквайки водни капчици.
— Не… — Били Хлапето залитна и щеше да падне, ако Черния ястреб не го бе уловил. — Какво направих? — ахна той.
Времето спря.
А после една фигура се стрелна пред Вълшебницата и уви ръце около нея, за да я предпази.
Върховете пробиха наметалото от черни пера сред експлозия от студен огън. Силата на удара отхвърли Богинята–врана в ръцете на Пернел, която на свой ред залитна към Никола. Алхимика сграбчи двете жени и ги задържа прави.
Вълшебницата се взря в червеното и жълтото око на Богинята-врана.
— Защо? — прошепна тя. Прегърна я здраво с две ръце и усети как съществото затрепери. — Защо?
Богинята-врана опря брадичка на рамото на Пернел.
— Ти ни освободи — промълви тя, а зъбите й тракаха. — Спаси ни от вечно страдание. През всичките години на дългия ни живот това бе единствената доброта, която някой човек е проявявал към нас. Този дар заслужава отплата.
— Вие ме спасихте — каза Пернел с пресипнал глас. — Не бяхте длъжни да го правите.
— Напротив. Така беше правилно.
— А вие винаги сте постъпвали правилно — осъзна изведнъж Пернел.
— Ние да… но Мориган не чак толкова. — Гласът на Древната отслабваше. — А сега, Вълшебнице, имаш работа за вършене. Не позволявай саможертвата ни да отиде напразно.
Вълшебницата погали късата коса на създанието.
— Ако тази нощ успеем, ще е благодарение на вас.
Богинята-врана вече се тресеше толкова силно, че Пернел едвам я удържаше. Гласът на Древната се променяше, звучейки ту като този на Маша, ту като този на Бав.
— И не оставай с твърде лошо мнение за най-младата ни сестра. Тя беше заблудена. — Изведнъж Богинята-врана вдигна брадичка и се взря в очите на Пернел. Вълшебницата видя, че и червеното, и жълтото й око са станали чисто черни. Мориган се бе пробудила. Устата й се отвори, а свирепите й зъби бяха само на сантиметри от гърлото на Пернел.
Всеки инстинкт на Вълшебницата й крещеше да се отдръпне, но тя продължи да стиска треперещото създание.
А после устата на Мориган се затвори и черните й очи омекнаха.
— Мразех те за онова, което ми причини — промълви тя, — но вече не. Благодаря ти, Вълшебнице, че ме събра отново със сестрите ми. — Очите й затрепкаха, сменяйки черно, червено и жълто, но цветовете избледняваха.
— Ще ви помня — обеща Пернел. — И трите: Маша, Мориган и Бав.
А после Богинята-врана се разсипа на черен прах в ръцете на Вълшебницата. Единственият звук в нощта бе издрънчаването на металните върхове върху камъните.