— Съмнявам се, че от нея ще е останало нещо, докато стигне до долния край — усмихна се Сен Жермен. — Освен може би прах.
Под тях останалите вимани и планери се спускаха от небето на площада и оттам се понесоха първите — съвсем, съвсем тихички — звуци на битка.
— Слезте няколко стъпала надолу и заемете местата си — нареди Прометей. — Не пускайте никого на покрива. Уил и Паламед, вие поемате северната страна. Сен Жермен, би ли поел западната? Жана, източната е твоя. Аз ще пазя от юг.
— Защо пък ти да вземеш опасната страна? — попита Сен Жермен.
Едрият Древен се усмихна.
— Всичките са опасни.
Членовете на малката групичка се прегърнаха набързо. Макар да не изрекоха нищо на глас, знаеха, че може би се виждат за последен път.
Сен Жермен целуна Жана, преди да се разделят.
— Обичам те — каза той тихо.
Тя кимна, а в гранитно сивите й очи блестяха сълзи.
— Когато всичко това свърши, предлагам да отидем на втори меден месец — рече Сен Жермен.
— Чудесно би било — усмихна се Жана. — Хаваите винаги са хубави по това време на годината.
Сен Жермен поклати глава.
— Няма да ходим никъде, където има вулкан.
— Обичам те — прошепна тя и се извърна, преди да са се видели как плачат.
— Аз ще бъда ли в новата ти пиеса? — попита Паламед Шекспир, когато тръгнаха надолу по стъпалата от северната страна на пирамидата.
— Разбира се. Ще те направя герой.
— Май каза, че злодеите получавали най-хубавите реплики — оплака се рицарят.
— Така е. — Шекспир му намигна. — Но пък героите получават най-дългите речи.
— Измислил ли си вече заглавие?
— „Кошмар в лятна нощ“.
Паламед се изсмя.
— Значи не е комедия?
Глава 63
Скатах се движеше с лекота през скандиращото множество пред затвора, без да докосва никого. Плъзна опитно око по тълпата, преценявайки числеността й: около десет хиляди, а може и повече. При това не всички бяха млади. Пред стените на затвора имаше събрани мъже и жени на всякаква възраст.
Тя ги слушаше как говорят нервно, развълнувано.
Те знаеха какви са опасностите, но разбираха, че това е единственият шанс за свобода, който ще получат някога. Ако Атон умреше, всички надежди за по-добро бъдеще щяха да умрат с него.
Освен това имаха застъпник.
Из бедняшките квартали и задните улички се носеха истории за жена с гарвановочерна коса, която се бе надсмяла над десетима стражи — а може би сто, или дори хиляда, — и ги бе прогонила. Тя бе превърнала в камък някакъв мъж или звяр, или пък го бе смалила и го бе стъпкала с пета. Хората на Дану Талис се бяха стълпили да видят жената, която имаше сили на Древен.
Скатах се промуши до предните редици на тълпата и се закова, все едно бе налетяла на тухлена стена. Досега не знаеше кой или какво предвожда хората. Но никога през всичките си десет хиляди години не би предположила, че ще се озове срещу Вирджиния Деър… и доктор Джон Дий.
Двамата стояха на малко разстояние пред тълпата, склонили глави един към друг и потънали в разговор, и Скатах видя как жената мушна с пръст в гърдите английския Магьосник, сякаш за да наблегне на нещо.
Зад двамата безсмъртни, от другата страна на площада, пред стените на затвора стояха неподвижни и безмълвни редици от воини анпу и Астериони, всичките бронирани и тежковъоръжени, сякаш имаха срещу себе си армия, а не невъоръжени хора. Острите зъби на Скатах се оголиха във вампирска усмивка. Това щеше да е битка, в която си заслужава да участваш.
По горния край на дебелите стени на затвора горяха светлини, които озаряваха дългите редици от стрелци, заемащи позиция. Тя преброи сто, после двеста. Скатах от опит знаеше, че един добър стрелец може да пусне до петнайсет стрели в минута. В мига, когато първата стрела напуснеше лъка, следващата щеше да е готова за полет.
През тълпата премина въздишка. Никой не помръдна, но скандирането се усили.
Запламтяха още светлини и върху предната стена на затвора се появи една фигура. Беше мъж, нисък и блед, с леко удължено лице и дълъг червен мустак на горната устна. Носеше черна роба, която блестеше като намазнена. Вдигна двете си бледи ръце и зачака огромната тълпа да притихне. После гласът му прогърмя.
— Човеци на Дану Талис.
През тълпата плъзна шепот. Никой не харесваше названието човеци, то беше обида.