— Човеци на Дану Талис — повтори мъжът. — Вие ме познавате. Аз съм Ард-Греймна и моята дума е закон. Днес вие се поставихте в смъртна опасност. Но все още има шанс да се спасите. Тръгнете си сега, върнете се по домовете си и може да доживеете до сутринта. Но ако останете тук, бъдещето ви не е толкова сигурно. Не притежавам силата да правя предсказания, но останете ли пред тези стени, мога да ви обещая болка и смърт. Това ли искате?
Някой в тълпата извика, но хората около него бързо го накараха да млъкне.
— Може да мислите, че сте много, но срещу себе си имате най-добрите воини в познатия ни свят. Тук има анпу и Астериони, берсерки и всякакви нови хибриди, които един ден ще ви заместят, вършейки неща, на които вие не сте способни.
Ард-Греймна замълча, чакайки тълпата да се разпръсне.
— Ако не искате да послушате мен, може би ще послушате онзи, чието име скандирате.
Той отстъпи встрани и на негово място се появи висока слаба фигура в опърлена бяла роба. Чертите й можеха да се различат дори от това разстояние.
Тълпата закрещя името й.
— Атон! Атон! Атон!
Гласовете им пулсираха като мощно сърце, тътнеха безкрай, без никакви признаци, че някога ще спрат.
Доктор Джон Дий се обърна да погледне към човешкото множество и откри, че се взира право в тревистозелените очи на Скатах Сянката. В един ден, пълен с изненади, това бе още една, която да добави към растящия списък.
Тя видя, че я е забелязал, и излезе от тълпата. Захвърли шапката си настрана и смъкна бялата роба, разкривайки черна риза, черни войнишки панталони и ботуши със стоманени върхове. Носеше на гърба си два къси меча, на кръста й висяха два еднакви дълги ножа, а в колана й бяха затъкнати чифт нунчаку.
Хората около нея видяха това преображение и зареваха. Вестта за появата й плъзна през тълпата.
— Дошла си да ме убиеш ли, Сянко? — попита Дий.
— Друг път, може би — отвърна хладнокръвно Скатах.
Магьосника направи жест към Деър.
— Вирджиния Деър, позволи ми да ти представя легендарната Скатах Сянката.
Двете жени се изгледаха и кимнаха. После Вирджиния се усмихна.
— Очаквах, че ще си по-висока.
— Често ми го казват.
— Дошла си да спасиш Атон ли? — попита Дий.
Скатах поклати глава.
— Дошла съм да видя Древния Ард-Греймна.
— Защо? — попита Дий.
— Исках лично да проверя дали наистина е бил толкова лош, колкото разправят хората.
Вирджиния погледна към Скатах, а после примижа към фигурата, застанала на стената.
— Забелязвам прилика в скулите и брадичката — каза тя. — Да не ти е роднина?
Скатах кимна.
— Брат ли ти е?
— Баща ми е — прошепна тя.
А после земетресението разлюля целия остров.
Глава 64
Обърнатите назад стъпала на Шолотъл правеха ходенето трудно, а често и невъзможно. Голите му кости стържеха по камъните, докато куцукаше към смесените аури на събралите се Древни и безсмъртни човеци.
Нямаше търпение да убие Алхимика. А което бе още по-вълнуващо, Шолотъл знаеше, че щом Алхимика е на Алкатраз, жена му също трябва да е наблизо. Стомахът му закъркори при тази мисъл. Очакваше го истински пир.
Шолотъл вдиша дълбоко, вдигнал кучешките си глави към небето, а черните му ноздри се отваряха и затваряха. Стори му се, че различава поне седем — или може би осем — различни аури във въздуха тази нощ. Вонящата на месо мъгла надделяваше над всички други миризми, така че там горе можеше да има и още някой, но това нямаше значение. Той щеше да ги убие всичките, да се наяде до пръсване и да даде останките на чудовищата, които в момента го следваха.
Пък и нямаше значение дали Фламел има десет спътници или десет пъти по десет; не би могъл да избяга от това, което пълзеше, хлъзгаше се и се клатушкаше към него.
В ъгъла на разрушения Дом на надзирателя имаше огромна черупка, сякаш направена от кал. Никола почука по нея. Беше твърда.
Николо Макиавели скръсти ръце на гърдите си и се взря в Алхимика.
— Винаги съм знаел, че ще се срещнем пак — каза той на френски. — Макар да не съм си представял, че ще е при такива обстоятелства — добави с усмивка. — Бях сигурен, че ще те спипам в Париж миналата събота. — После се поклони в старомоден жест на вежливост, когато Пернел се присъедини към съпруга си. — Господарке Пернел, изглежда ни е писано да се срещаме все на острови.