— Последния път, като се срещнахме, ти беше отровил съпруга ми и се опита да ме убиеш — напомни му Пернел на италиански.
Преди повече от триста години Вълшебницата и италианецът се бяха сражавали в подножието на връх Етна в Сицилия. Макар че Пернел бе победила, освободените от двамата енергии бяха накарали древния вулкан да изригне. Лавата продължи да тече пет седмици след битката и унищожи десет села.
— Простете ми; тогава бях млад и глупав. А и вие излязохте победителка от нашата среща. До ден–днешен нося белезите от нея.
— Хайде да се опитаме да не взривяваме този остров — каза тя с усмивка. После протегна ръка. — Видях как се опита да ме спасиш преди малко. Между нас вече няма враждебност.
Макиавели хвана пръстите й и се приведе над тях.
— Благодаря. Това ме радва.
Марс и Один бяха заели позиции отвън, за да пазят една от пътеките към къщата, докато Били и Черния ястреб отидоха да наблюдават другата пътека. Хел се облягаше на вратата на Дома на надзирателя, за да не натоварва ранения си крак. Тя беше последната отбранителна линия.
Никола, Пернел и Макиавели стояха около втвърдената топка кал.
— Сигурни ли сте, че Ареоп-Енап е вътре? — попита италианецът, като почука по нея.
— Видях го как влиза и увива пашкула около себе си — рече Пернел.
— Как да го отворим? — попита Макиавели.
— Не съм сигурен дали изобщо трябва да опитваме — каза Никола. — Това може да е опасно за Ареоп-Енап, а по-вероятно и за самите нас. Стария паяк е непредвидим. — Той погледна жена си. — Трябва ли да ти напомням какво стана последния път, когато го срещнахме?
Макиавели се ухили.
— Нека да позная — сражавали сте се.
— Така е — каза Пернел. — И пак беше на остров: Понпей48.
— Абе какъв ви е проблемът с островите? — попита италианецът. — Япония, Ирландия, Понпей, Алеутските острови. Навсякъде оставяте след себе си хаос, смърт и разрушения.
— Доста добре си информиран — каза Пернел.
— Това ми беше работата — и предполагам, все още е.
— Впрочем обикновено твоят приятел Дий причиняваше хаоса, смъртта и разрушенията — добави Пернел. — Ние все бягахме.
— Дий не ми е приятел — рече кратко Макиавели. Допря длан до калната топка и мръсната му сиво–бяла аура потече по грубата повърхност. Тя закипя и забълбука, но аурата се стопи в нищото, стичайки се по глината като вода. Италианецът наведе глава и притисна ухо към камъка. — Тихо е — каза накрая.
Тримата безсмъртни сложиха ръце върху топката и призоваха аурите си. Миризмите на мента и змия се смесиха в мъгливия въздух, докато леденобяла, зелена и мръснобяла енергия обливаха твърдата черупка.
Никола се отдръпна пръв. Дишаше тежко, а по челото му и покрай носа му се виждаха нови бръчки.
— Един момент, ако обичате. Оставете ме да презаредя малко. — Наклони глава, за да погледне към италианеца, и попита: — Какво те накара да си промениш решението? Защо мина на наша страна?
Макиавели сви рамена. Облегна се на една каменна стена и изтупа мръсния си и прокъсан черен костюм.
— Сътрудничеството ми с Тъмните древни ме смущава от доста време — рече той тихо. — Но идването ми тук и работата с Били и Черния ястреб събудиха много стари спомени. Сетих се какво каза веднъж скъпата ми жена Мариета. Обвини ме, че съм бездушно чудовище. Каза, че ще умра самотен, защото не ме е грижа за никого. — Той се усмихна тъжно. — Осъзнах, че вероятно е права и за двете. А после Черния ястреб ми зададе един въпрос. Искаше да знае дали някога съм правил нещо само заради тръпката. Казах му, че не, или поне от много отдавна не съм. Тогава той отвърна, че ме съжалява и че си прахосвам безсмъртието. Че не живея, а просто оцелявам. И знаете ли — беше прав.
— Понякога си мисля, че безсмъртните не ценят истински прекрасния дар на безсмъртието — каза Никола.
— То невинаги е дар — промълви Пернел много тихо.
— А после се сдружих с Били — продължи италианецът. — Той е млад, буен… и да, дразнещ, но има голямо сърце. Напомни ми какво е да си човек. Да се наслаждаваш на живота. И когато се стигна до съдбоносния миг, решихме — той и аз, — че не искаме чудовища по улиците на Сан Франциско, не искаме смъртта на хиляди хора да тежи на съвестта ни. Не и щом можем да направим нещо по въпроса. — Безсмъртният млъкна изведнъж. — Знаете ли, струва ми се, че това е най-дългата реч, която съм изнасял от цял век насам. А може би и от два.
Чу се подсвирване, последвано от дращене и тропот на приближаващи се копита върху камъка.