— Алхимико… — обади се Прометей.
Никола се съсредоточи върху папагала, подухвайки леко лъскавото му оперение. Птицата отърка глава в челото на Фламел и се зае да разчесва рошавите му вежди.
— Алхимико — повтори Прометей с нотка на раздразнение.
— Джон Дий и другите като него използват за шпиони плъхове и мишки — обясни Пернел. — Но през годините Никола се научи да гледа през очите на Педро. Става дума за простичък процес на прехвърляне. Обвиваш животното в аурата си и после деликатно го насочваш.
— Педро неведнъж ни е спасявал живота — рече тихо Никола. — Научи се да крещи, щом усети и най-малката следа от сярната миризма на Дий. — Той доближи глава до черешовата аратинга и тя прокара човка насам-натам по челото му, разчесвайки късо подстриганата му коса. — Прометей, ще ме подържиш ли? — попита той. — Главата ми ще се замае малко.
— Защо? — попита озадачено Нитен.
— Ще летя — прошепна Алхимика. Килна глава настрана и папагалът имитира движението. За миг двамата се гледаха око в око. Соленият въздух се изпълни с остър мирис на мента и аратингата потрепери. Докато Фламел галеше птицата, пръстите му оставяха блещукащи зелени дири, които почти не се виждаха върху перушината. Никола затвори очи… и жълтите очи на папагала станаха бледи, почти безцветни.
После с внезапен плясък на крилата птицата излетя, а Прометей улови Алхимика, преди да се свлече на земята.
Глава 6
— Вие наистина ли сте нашите родители? — попита Софи.
— Що за въпрос?! — сопна се Изида.
Софи и Джош се спогледаха. Близнаците седяха в две тесни кресла точно пред Изида и Озирис. Вирджиния Деър се бе разположила на пода зад тях. Джош се беше опитал да й отстъпи мястото си, но тя му каза, че предпочита да се чувства свободно. Потупа го по бузата и му благодари, и при това докосване гореща вълна обля тялото му.
Ричард Нюман-Озирис завъртя черното си кожено кресло и се усмихна.
— Да, наистина сме вашите родители. И наистина сме археолози и палеонтолози — поне във вашето Сенкоцарство. Всичко, което знаете за нас, е истина.
— Освен частта с Изида и Озирис, владетелите на Дану Талис — рече Джош. — Или цялата тази работа с остаряването и безсмъртието.
Усмивката на Озирис се разшири.
— Казах, че всичко, което знаете за нас, е истина. Но не съм казвал, че знаете всичко за нас.
— Как да ви наричаме? — попита Софи.
— Както сте ни наричали винаги — отвърна Изида. Тя управляваше кристално-златната вимана, положила дългопръстата си ръка върху една стъклена плоскост, и леките помръдвания на палеца и показалеца й насочваха бръмчащия кораб.
Софи се взря в тила на жената. Тя приличаше на майка й, говореше и се движеше като майка й… и все пак… имаше нещо различно, нещо нередно. Момичето хвърли кос поглед към брат си и инстинктивно разбра, че той чувства съвсем същото. Мъжът, който изглеждаше като баща й, им се усмихваше. Усмивката му бе досущ като онази, която познаваше толкова добре от тяхното собствено Сенкоцарство, Земята — с бръчици, образуващи се в ъгълчетата на очите и устата. Устните му бяха здраво стиснати, също като на баща й, който никога не си отваряше устата, когато се усмихваше. Тя винаги бе смятала, че се срамува от дългите си кучешки зъби. Когато беше малка, той ги наричаше вампирски зъби. Тогава се беше смяла на тези думи, но сега те й действаха смразяващо.
— Мисля, че ще ви наричам Изида и Озирис — каза тя накрая — така й се струваше правилно — и с крайчеца на окото си видя как Джош кима в знак на съгласие.
— Разбира се — каза с равен глас Озирис. — Сигурен съм, че ви е трудно да го приемете. Хайде да се върнем в двореца и да ви нахраним. Това ще улесни нещата.
— В двореца ли? — попита Джош.
— Малък е. По-големият се намира в едно близко Сенкоцарство.
— Значи вие сте владетелите тук? — обади се Вирджиния Деър от мястото си на пода.
При този въпрос едва доловимо раздразнение премина по лицето на Озирис.
— Да, владетели сме, но не сме върховните владетели. Тук правилата са други.
— Макар че няма да е задълго — рече Изида. Извъртя глава, за да се усмихне на съпруга си.