Бастет сграбчи ръката на Анубис и го стисна толкова силно, че щеше да му остане синина.
— Убий ги! — изкрещя тя. После го завъртя около себе си с изненадваща сила. — Убий ги и Дану Талис е наш. Твой. — Тя сниши глас и доближи глава до неговата. — Нека човеците убият колкото могат повече Древни и тогава ще управляваш като абсолютен император, без да има кой да ти се противопостави. Помисли си само.
Анубис се отърси от ръката на майка си и започна да си пробива път през тълпата с удари и ритници. Добра се до най-близкия командир на анпу и го сграбчи. Посочи му трите бронирани фигури — бяла, златна и сребърна, — катерещи се по пирамидата.
— Остави човеците на Древните. Вземи всички твари, до последния звяр, чудовище и хибрид под твое командване, и догонете онези тримата. Убийте ги и ми донесете главите и броните им като доказателство.
Създанието се огледа и посочи наляво и надясно с въпросително изражение върху чакалското си лице. Малка група човешки стрелци поваляха пазачите анпу, охраняващи един мост над канала. Друга група бе разбила виманата си в отряд Астериони, изтребвайки голяма част от тях. Човеците си пробиха път през моста и нахлуха на площада.
Анубис поклати глава.
— Това са дребни неприятности. Убий децата.
Анпу изсумтя, вдигна към устните си ловен рог и го наду силно три пъти. Изведнъж всички чакалоглави воини, последвани от останалите хибриди, заотстъпваха към пирамидата, оставяйки мостовете и площада на ликуващите хора.
Още един къс сигнал накара всички създания да се втурнат нагоре по стъпалата след Цагаглалал, Софи и Джош.
А от другата страна на площада Изида и Озирис тичаха приведени, заобикаляйки схватките, право към виманата си.
Глава 66
— Хора на Дану Талис — извика Атон.
Всички закрещяха силно името му, но той вдигна окованите си ръце, призовавайки за тишина, и тълпата се смълча.
— Хора на Дану Талис. Ард-Греймна иска да ви кажа какво да правите.
Тълпата застена.
— Той иска да ви кажа да си вървите вкъщи…
Тълпата застена още по-силно.
— … и да се махнете оттук.
— Не! — извика някой.
— Но аз няма да ви кажа да правите това — рече високо Атон. Трепкащата светлина на факлите къпеше лицето му в огън и сянка, карайки го да изглежда още по-висок, отколкото бе. — Ако бях останал на власт, вие щяхте да станете равни на Древните. Но сега Древните са решени никога да не станете нещо повече от това, което сте. А ако зависи от някои, изобщо няма да съществувате.
— Пригответе се — каза внезапно Скатах. Тя гледаше Ард-Греймна и забеляза как мускулите му се издуват и челюстта му потръпва.
Никога не бе знаела що за личност е бил баща й преди потъването на Дану Талис. В семейството й не се говореше за това. Той вината си бе избухлив и някои дребни признаци издаваха, че е бил чудовище — нещо по-лошо, че е убил стотици, може би дори хиляди хора, — но тя никога не бе вярвала на това.
Но ето че сега той се готвеше да заповяда на подчинените си да стрелят в невъоръжена тълпа, преди да пусне войниците срещу нея.
— Ард-Греймна иска да ви кажа какво да правите — продължи Атон. — Искам да погледнете към Пирамидата на слънцето и да ми кажете какво виждате.
Тълпата се обърна като един. На фона на ясното вечерно небе виманите падаха към земята, огрени от залязващото слънце, така че приличаха на резки от светлина. Небето бе изпълнено с планери.
Развълнуван трепет мина през тълпата. Хората започнаха да викат и да крещят.
— Дървесният народ се е разбунтувал — каза Атон. — Те са човеци. Предвожда ги Хеката. Уицилопочтли ги командва. Прометей ги пази и води. Авраам Мага бди над тях. Древни и хора заедно. Равни и единни.
Тълпата изрева.
Скатах видя как Ард-Греймна пристъпи към Атон. Мигновено се втурна напред — право към гъстите редици от анпу. Сякаш летеше по земята.
Дий посегна бързо и стисна Вирджиния за ръката. Той също бе видял движението на Ард-Греймна и знаеше какво ще направи.
— Вземи аурата ми, Вирджиния, и направи каквото е нужно.
Вирджиния Деър внимателно откопчи дланта му от ръката си и сплете пръсти с неговите.
— Благодаря ти, Джон.
— Джон — промълви той.
Тя го изгледа въпросително.
— През всички години, откакто се познаваме, никога не си ме наричала по име — каза той.
— Разбира се, че съм. Много пъти.