Скатах се втурна през падналите анпу, катерейки се по тях, а нозете й почти не докосваха земята. После скочи във въздуха, извъртайки се на половин оборот.
И го улови.
Глава 67
Шолотъл седеше на една ниска стена и гледаше как анпу тичат към порутената сграда. Чакалоглавите чудовища запазваха мълчание до последния миг, преди да влязат в битка, а тогава надаваха ужасяващ вой. Той бе толкова страховит, че често парализираше враговете им или ги обръщаше в бягство. Шолотъл обаче се съмняваше, че воят ще окаже такъв ефект върху семейство Фламел и техните спътници. Кучешката му уста се разтегли в усмивка: те така или иначе нямаше къде да бягат.
Анпу бяха следвани от еднорози монокерата.
Шолотъл бе избрал тези твари лично. Той обичаше еднорозите, но това тук не бяха изящните бели животни, любими на човеците. Тези идваха от Индия и макар телата им да бяха наистина бели, главите им бяха кървавочервени, със смъртоносни еднометрови трицветни рогове по средата на челата им. Монокерата имаха навика да намушкват жертвите си, а после да вдигат глава и да ги оставят да се плъзнат надолу по рога, за да могат да ги изядат.
Скелетоподобният Древен се обърна и се взря по пътя, присвил очи. Едва-едва успяваше да различи силуета на гигантския краб през мъглата. Създанието трудно се крепеше върху хлъзгавите камъни с кокилестите си крака, но се издърпваше напред, улавяйки се за стените с огромните си предни щипки.
Шолотъл потри ръце и кокалите му изтракаха — искаше му се да има нещо за хапване, докато наблюдава това забавление. Скочи от стената и тръгна по пътя, с надеждата да намери някаква закусчица, докато чака гвоздея на програмата.
Один зае позиция до Хел на вратата на Дома на надзирателя.
— Помня последния път, когато се бих с анпу — каза той.
Хел кимна.
— На Дану Талис. Какъв ден беше само! — Очите й заблестяха при спомена. — Тогава бях почти красива.
— Все още си красива — каза той тихо. — А сега се отдръпни, племенничке.
— Защо? — попита тя.
Ръката на Один докосна металната кръпка, която носеше върху дясното си око.
— Анпу ще се изсипят през тези стени — каза той, минавайки на гърлен език, който никога досега не бе говорен на земята. — Безсмъртните хора ще умрат, преди да са успели да събудят Стария паяк, и всичко ще се окаже напразно. — Струйки сива аура с мирис на озон се заиздигаха от пръстите му. — Но аз мога да им спечеля известно време.
Анпу вече бяха по-близо — достатъчно, за да може Древният да види слюнката, блестяща по зъбите им, и капките влага от мъглата, които се събираха и стичаха по метално-керамичните им брони.
— След миг те ще закрещят — каза тихо Один. — Били и Черния ястреб, а вероятно и Макиавели, и Никола ще бъдат стъписани от звука и ще загинат.
— Жената няма да се даде, нито пък Марс — каза Хел. — Ние също няма да се огънем.
— Не, няма. Но няма да можем и да ги спрем. Или поне не с оръжия…
Хел протегна ноктестата си длан. Один я погледна, а после се взря в сълзящите й черни очи.
— Сигурна ли си? — попита той.
— Моят свят си отиде. Игдразил — който беше и твой Игдразил — вече го няма. Къде да ида, какво да правя? — попита тя.
Один кимна разбиращо.
— Аз дойдох на този свят, за да търся възмездие за скъпата си Хеката. Заклех се да отмъстя на Дий, но може би ще успеем да спечелим по-голяма победа. — Той пое ръката на Хел и пръстите им се сплетоха.
Чистата миризма на озон се примеси със зловонието на гниеща риба.
— Винаги съм искала да сменя тази миризма — промърмори Хел. — Но с времето започна да ми харесва.
От ръцете на Один се издигаше дим и изведнъж останалите в стаята осъзнаха, че аурата на Древния оживява.
— Братко Один — рече разтревожено Марс. — Не…
— Да — прошепна Один.
Анпу отвориха усти да закрещят.
— Долу — извика Марс. — Всички долу! Покрийте си очите.
Один стисна ръката на племенничката си.
— Защо не кажеш на тези чакали кой точно съм аз?
Хел кимна. Изпъна се в цял ръст, отметна глава и започна да изпуска кървавочервената си аура. Вонята на гниеща риба стана непоносима и гласът й отекна висок и мощен между камъните.
— Вие се намирате в присъствието на Один, Господар на асите51, Могъщия и Мъдрия, Стария и Милостивия…
Дясната ръка на Один вече бе покрита с плътна сива ръкавица.
— Нямаме време за всичките двеста имена — промърмори той. Посегна към кръпката, покриваща дясното му око.