— Вие стоите пред Иг, Ужаса.
Один вдигна металната кръпка.
— Известен още като Балейг Пламтящото око.
От окото на Древния се стрелна концентриран лъч жълто–бяла светлина и заля предната редица на анпу и монокератите. Те се овъглиха до пепел, която закръжи във въздуха. Анпу във втората редица изкрещяха, когато броните им се стопиха от ужасната горещина, а други бяха стъпкани или нанизани на рогата на еднорозите, когато животните побягнаха. Но светлинният лъч не отслабваше. Камъните под нозете им се напукаха и пръснаха, и забълбукаха като гъста течност.
Один завъртя бавно глава, обливайки всичко с жълто-бялата светлина. Нищо не убягна от взора му.
Няколко оцелели монокерати се разбягаха ужасени, оставяйки анпу да се изправят срещу ослепителното огнено копие. Чакалоглавите воини продължиха да напредват в мрачно мълчание, мъчейки се отчаяно да се доближат до двамата Древни. Мятаха копия и дори мечове, но Один ги превръщаше в локвички разтопен метал само с поглед.
Въздухът се изпълни с пепел и сажди. Смърдеше на гниеща риба и озон, но миризмите бързо станаха горчиви, докато силата на Хел намаляваше. Сивата аура на Один взе да помръква, после порозовя, когато Хел вля последните остатъци от своята сила в чичо си. Червената й аура затрепка и запращя като гаснеща свещ и нова дузина анпу се втурнаха към къщата.
Взорът на Один запламтя още по-ярък отпреди и ги преряза. Пламъците се издигнаха високо по стените на Дома на надзирателя, окъпаха го в огън и заляха фара пред него. Один се олюля, главата му се отметна назад и струя пламък се изстреля към небето, за да опише дъга и да се разплиска пред Шолотъл, който отчаяно се мъчеше да избяга. Капки от лепкавия огън попаднаха върху многоцветното му наметало и го подпалиха. Той го захвърли, подскачайки от бяс, докато гледаше как още анпу се превръщат в пепел.
Червената аура на Хел избледня още повече, а после стана съвсем бяла. Краката й се подкосиха, но тя продължаваше да държи ръката на чичо си. Светлинният лъч, бликащ от очите на Один, затрепка и изгасна. Той се свлече в рамката на вратата до своята племенница, а от плътта му се издигаше дим и тънки като паяжина струйки от сивата му аура. Някога високият Древен се бе смалил и сега бе прегърбен и съсухрен.
Почти обезумял от ярост, Шолотъл прати последните анпу — дузина покрити с белези воини, които му служеха като телохранители — нагоре към къщата.
— Убийте всички вътре — заповяда той. — Всички!
Дванайсетте създания, по-едри от всички други, се разпръснаха в широк полукръг и се приближиха към двете малки фигурки на вратата. По невидима команда се втурнаха напред като един, раззинали широко челюсти за победния си вой.
Один вдигна глава за последен път.
— Аз съм Один — извика той и от окото му отново лумна светлина — още по-ярка отпреди. Изгледа всички анпу един след друг, изпепелявайки ги. Падна на колена, но ослепителната светлина не отслабна. Вдигна ръката на племенничката си. — А това е Хел. Днес ние сме твоята гибел. — Светлината в окото му помръкна. Той се обърна към Хел и я видя, каквато беше някога: висока, изящна и много, много красива, с очи с цвета на утринно небе и коса като буреносен облак. Мъничък розов език облиза сочните й устни и белите й зъби.
— Колко убихме, чичо? — попита тя.
— Всички — прошепна той.
Изведнъж от нощта изскочи един опърлен анпу с безумен поглед. Надвеси се над тях със зейнали челюсти, вдигнал високо копеша си.
— Всички! — Огромният меч на Марс се стовари върху създанието и то рухна мъртво на земята. Воинът коленичи до двамата Древни и нежно вдигна кръпката на Один обратно на мястото й. После взе двете му ръце в своите; те се бяха смалили и приличаха на детски върху мазолестата му кожа. Один, който доскоро бе също толкова висок и широкоплещест като Марс, сега се бе стопил наполовина. — За мен беше чест да се бия редом с теб днес — каза той.
— За мен е чест да умра в твоята компания — каза Один и изпусна последния си дъх. Кожата му с цвят на стар пожълтял пергамент започна да се пука и да се лющи, а после се разпадна на прах, който се събра в пукнатините на камъка под него и изчезна.
Безцветна течност покри Хел, която още бе красива, а после внезапно тя се пукна като мехур и попи в същите камъни, които бяха погълнали праха на чичо й.
Глава 68
Скатах и Вирджиния Деър коленичиха от двете страни на Джон Дий. Атон приклекна в нозете му. Бяха заобиколени от група хора, които да ги пазят — всички държаха оръжия, задигнати от мъртвите воини.