Останалата част от тълпата вилнееше из затвора, рушейки го и освобождавайки затворниците. От горните прозорци започваше да се вие дим и някои вече призоваваха за събаряне на пирамидата. Други се бяха втурнали да разпространят вестта из града. Всички оцелели анпу и други хибриди се бяха изнизали в нощта.
Дий умираше. Беше използвал последните остатъци от аурата си, за да подхрани Вирджиния, докато тя създаваше огромния въздушен щит, който да предпази хората, а после да запрати стрелите обратно към стражите. Той и по-рано си беше стар, а сега бе вече съвсем сбръчкан.
Вирджиния хвана ръката му. Тя лежеше малка и деликатна в дланта й, почти като ръчичка на новородено.
Очите на Дий се открехнаха и той се взря късогледо във Вирджиния и Скатах.
— Никога не съм мислил, че вие двете ще ме гледате, докато изпускам последния си дъх. — Той обърна глава към Сянката. — Макар винаги да съм подозирал, че ти ще ме убиеш. Твърде много пъти си била на косъм да го сториш.
— Радвам се, че не съм успяла — рече Скатах. — Никога нямаше да постигнем това, което постигнахме тази вечер, без теб.
— Много мило от твоя страна да го кажеш. Но не е вярно. Вирджиния свърши цялата работа.
Вирджиния Деър поклати глава.
— Скатах е права. Аз нямах нужната сила да го направя сама. И не забравяй, че идеята поначало бе твоя.
— Аз бих могъл да те изцеря — каза тихо Атон. — Мога да ти върна здравето донякъде, а също и зрението и слуха. Но тялото ти ще си остане каквото е сега.
Дий поклати лекичко глава.
— Благодаря ти, но не. Днес вече достатъчно пъти бях стар и ме церяха. И както би казал господин Шекспир, часът ми наближава52. Оставете ме да умра в мир. Това е единственото голямо приключение, което още не съм преживял; смъртта не ме плаши.
— Джон — каза тихо Вирджиния, — не си отивай още. Остани за малко.
— Не, Вирджиния. В идните седмици и месеци ще имаш много работа за вършене. Ти си символ за човеците… за хората тук — поправи се той. — Те ще изискват много от теб. Не ти трябва да се разсейваш с грижи за един уморен старец. — Той се обърна да погледне към Скатах. — А ти защо дойде тук, Сянко?
— Очевидно, за да спася Атон — каза тя нехайно.
— И все пак, каква е истинската причина? — попита той.
— Да видя Ард-Греймна — промълви тя.
— Твоят баща.
Скатах кимна.
— Моят баща.
Атон поклати глава. Изглеждаше объркан.
— Но той няма дъщеря.
— Още не. Но ще има — рече простичко Скатах. — Даже две. Докато растяхме, ние със сестра ми не знаехме много за своите родители. Но чувахме оттук-оттам откъслечни истории за баща си. Те го описваха като чудовище.
— О, такъв е — рече Атон. — Не си прави илюзии.
— А когато двете със сестра ми бяхме непослушни, мама — която бе привързана повече към брат ни и не отделяше много време за нас — казваше, че приличаме досущ на баща си. Израснах, чудейки се дали съм чудовище като него. — Тя оголи вампирските си зъби в кратка усмивка. — А когато зъбите ми пораснаха и осъзнах истинската си природа, започнах да вярвам, че може да е така и наистина да съм чудовище. Затова, щом се озовах на това място и в това време, знаех, че трябва да го видя, да го погледна само веднъж, за да разбера какъв е бил.
— И откри ли това, което търсеше? — попита Атон.
Скатах кимна.
— Открих, че не съм и никога не съм била като него. Нито пък сестра ми Ифа. И съм страшно благодарна за това.
— Помогнете ми да се изправя — каза изведнъж Дий и Скатах и Вирджиния внимателно го вдигнаха на крака. Върху лицето на Магьосника имаше влага. Вирджиния я избърса нежно и попита:
— Защо плачеш? Съжаляваш ли за стореното?
— Не особено — каза той. — Повече съжалявам за онова, което не съм сторил. — Погледна към Скатах. — Какви са новините от семейство Фламел?
Тя поклати глава.
— Нямам представа нито къде са, нито какво е станало с тях.
— Ако някога ги видиш пак, кажи им… кажи им какво направих тук днес.
— Непременно.
— Искам да знаят, че в края съм постъпил правилно. Може би, просто може би, това ще компенсира някои от другите неща, които съм вършил. — Той вдигна ръката си и я погледна. Кожата му почваше да се разпада на прах и да се разсейва във въздуха.
52
Авторът използва цитат от „Хамлет“, който в случая не може да бъде преведен точно, защото в пиесата смисълът му е малко по-различен. — Б.пр.