Този път заострените резци на Озирис се показаха над долната му устна, щом се ухили.
— Не, няма да е задълго — съгласи се той. — А след това ще бъдем владетели на този свят и на всички отвъд него.
— Значи определено сме на Дану Талис — каза Джош, почти на себе си. Вдигна глава, за да надзърне през прозореца на ускоряващата се вимана. Всичко, което виждаше от своята страна, бе кратерът на огромен вулкан, от който се издигаше тънка струйка сиво–бял дим. — Прочутият източник на всички легенди за Атлантида.
— Да, това е Дану Талис.
— Кое време е сега? — продължи да любопитства той.
Озирис сви рамена.
— Всъщност е трудно да се каже. Човеците толкова често променят календарите си, че е невъзможно да се измери точно. Но грубо казано, десет хиляди години преди вашето време на Земята.
— Преди нашето време ли? — попита Джош. — Не вашето?
— Това тук е нашето време, Джош. Твоят свят е просто сянка на този.
— Но вие живеехте и в нашия свят.
— Живели сме в много светове — каза Изида, — както и в много времена.
— Майка ти е права — рече Озирис. — Бродим между световете от хилядолетия. Двамата заедно сигурно сме изследвали повече светове от всички останали Древни.
— Значи вие сте Древни? — попита Софи.
— Такива сме.
— Тогава какви сме ние? — попита Джош. — Древни или Потомци?
— Тепърва ще се види — рече Озирис. — В този конкретен момент от времето още няма Потомци. И ако всичко върви според плана ни, никога няма да има. Те се появиха едва след потъването на острова.
— Единственото, което има значение, е, че вие сте тук, Пробудени сте и сте обучени в много от Стихийните магии — каза Изида.
Корабът се спусна и внезапно под тях се появи огромен кръгъл град, който приличаше на лабиринт. Слънчевата светлина хвърляше сребърни и златни отблясъци по каналите, опасващи гигантската пирамида в центъра на града. Улиците гъмжаха от хора, по върховете на разпръснатите малки пирамиди пламтяха факли, а на други се вееха яркоцветни знамена. Тук, изглежда, имаше къщи, дворци, храмове и имения в десетки архитектурни стилове. В покрайнините на града се простираше обширен лабиринт от ниски порутени сгради.
— Огромен е — ахна Джош.
— Най-големият град на света — рече гордо Озирис. — Всъщност той е центърът на света.
Джош посочи към гигантската пирамида, около която явно бе построен градът, и широко разпрострелия се дворец зад нея.
— Там ли отиваме?
— Не още — усмихна се Озирис. — Това е кралският Слънчев дворец, където в момента живее Атон, владетелят на Дану Талис.
— Изглежда ми оживено… — започна Джош.
Изведнъж Изида се изправи в креслото и виманата рязко се устреми надолу.
— Съпруже! — извика тя и в гласа й ясно личеше тревога.
Озирис се завъртя и се наведе, за да се втренчи в пирамидата.
Във въздуха над двореца се стрелкаха вимани с всякакви форми и размери, а на земята се строяваха стражи в черни брони. Пред сградата се бе събрала голяма тълпа и от околните улици се стичаха още хора.
Изида хвърли кос поглед към Озирис.
— Изглежда се е случило нещо, докато ни нямаше — каза тя тихо.
— Бастет! — изсъска той. — Трябваше да се сетя, че няма да си стои кротко. Промяна на плановете: свали ни долу. Трябва да се погрижим за това незабавно.
— Долу ли? — попита Изида, докато воят на виманата спадаше до ниско бучене и корабът се заклатушка леко над широк пазарен площад, пълен със сергии с разноцветни сенници. Мястото гъмжеше от ниски, набити, силно загорели хора, повечето от които носеха бели вълнени роби или бели ризи и панталони. Няколко от тях хвърлиха поглед към виманата, но никой не й обърна особено внимание. Двама стражи анпу в кожени брони, с щитове и копия, се приближиха тичешком, но като видяха кой е на борда, рязко се обърнаха и изчезнаха в една странична уличка. Корабът кацна по средата на площада, вдигайки вихрушка от прах.
— Вирджиния, оставям близнаците под твоя опека — каза Озирис, докато капакът на виманата се прибираше.
— Под моя?! — Вирджиния Деър премигна изненадано.
Озирис кимна.
— Под твоя.
Изида се завъртя в седалката, за да погледне към Софи и Джош.
— Вървете с Вирджиния. Ние с баща ви скоро ще се върнем и тогава ще си устроим семейна вечеря и ще си поприказваме. Обещавам, че ще отговорим на всичките ви въпроси. Очакват ви велики неща. Ще бъдете признати за Злато и Сребро. Ще ви боготворят. Ще управлявате. А сега вървете, вървете.