Глава 72
— Какво точно си мислите, че правите? — попита Озирис с почервеняло от гняв лице.
— Защо избягахте от нас? — сопна се Изида. — Казахме ви…
Софи плесна с металните си ръкавици. Звукът отекна от върха на пирамидата като изстрел и ги накара да млъкнат.
— Кои сте вие? — попита тя тихо.
— Какво сте вие? — добави Джош.
Изида и Озирис стояха сепнати пред виманата си. Спогледаха се, а после се обърнаха към близнаците.
— Не бива да говорите по този начин с родителите си… — започна Изида.
— Права си — прекъсна я Софи. — Но вие не сте нашите родители, нали?
Изида и Озирис не казаха нищо, но върху лицата им настъпи лека промяна. Под очите им се появиха сенки; на бузите им изби руменина.
— Знаете, че нося у себе си спомените на Вещицата от Ендор — каза Софи, свивайки ръце в юмруци. Обгърна ги сребрист дим и вечерният бриз разнесе аромата на ванилия. — Тя никога не ви е харесвала.
— Тя беше… — протестира Изида.
— Тя е прекарала векове, опитвайки се да разбере кои точно сте вие — продължи Софи. — Не вярвала, че сте Древни. И знаела, че не сте Велики древни или Архонти. — Докато говореше, в ума й танцуваха образи, откъслеци от преживяванията на Вещицата. Софи ахна, когато образите станаха по-ясни и отчетливи. — Така и не е успяла да разбере съвсем. Но е била близо. А когато е започнала да подозира какви може да сте, се е заела да унищожи хилядолетия от древно знание. Само за да не попадне то в ръцете ви.
Пирамидата потрепери силно с глух тътен.
— Вещицата беше, е и ще си остане глупачка — рече кисело Изида. — И ти също си глупачка, задето я слушаш и й вярваш.
Озирис отиде до ръба на покрива и погледна надолу. Неуморните анпу се приближаваха бързо.
— Още не е твърде късно — каза той.
— Твърде късно за какво? — Джош разпери ръце. — Огледайте се. С Древните е свършено. Хората на Дану Талис се вдигнаха на бунт.
— Е, и? Вие можете да ги унищожите с една дума — отвърна Озирис.
Изида погледна Софи.
— Имате ли някаква представа каква сила притежавате?
— Не — отвърна искрено Джош. — А вие?
Озирис премигна насреща му и в този момент Джош разбра, че нямат.
Нов гърч разтресе пирамидата и вдясно от тях вулканът Хуракан забълва черен дим. Яркочервени искри полетяха към притъмняващото небе като фойерверки.
— Вие не сте нашите родители, нали? — попита Софи.
— Отгледахме ви като свои деца — рече Изида.
Отдолу се разнесе ужасен шум, когато анпу нададоха бойния си вик и се хвърлиха срещу шестимата, бранещи върха на пирамидата.
— Не ви питах за това — сопна се Софи. — Вие наши родители ли сте?
— Не — каза Изида, без да може да прикрие гнусливото свиване на устните си. — Не сме вашите родители.
Близнаците се спогледаха. Макар вече да го бяха предполагали, това все пак ги потресе.
— Толкова по-добре — каза Джош с треперлив глас. — Не мисля, че искаме да имаме родители като вас.
Лицето на Софи бе застинало в бяла маска и изглеждаше мъртвешко на фона на сребърната й броня. Спомените за това, как Вещицата бе търсила истината, започнаха да се сглобяват.
— А Софи и аз… роднини ли сме? — зададе Джош въпроса, чийто отговор всъщност не искаше да знае.
Изида и Озирис мълчаха, взирайки се в тях с насмешка.
— Роднини ли сме? — изрева той внезапно и двамата подскочиха.
— Не, по кръв не сте, но сте Злато и Сребро — каза Озирис. — Това е древна кръвна линия. Така че имате някакво родство.
— Кои сме ние? — изкрещя Софи. Започваше да трепери, едновременно от страх и от гняв, и в нея се разгаряше чувството за ужасна загуба. Не усещаше сребърните сълзи, стичащи се по лицето й.
Изида сви рамена.
— О, кой знае? — рече тя небрежно. — Ние търсихме Златни и Сребърни в продължение на векове из всички Сенкоцарства. Взехме Джош от лагер на неандерталци, повече от трийсет хиляди години преди да намерим теб. Теб те открихме някъде в степите на територията на днешна Русия в средата на десети век… или пък беше девети?
— Десети, мисля — рече Озирис.
— Пазихме и двама ви в безопасност, изолирани в едно Сенкоцарство, където времето не тече, а после, когато всичко бе готово, ви доведохме заедно на Земята през двайсети век.
На Софи й се струваше, че ще припадне, но Джош пристъпи към нея и я хвана.
— Защо? — прошепна той.