И сега, докато седеше на студения, влажен мост в лятната вечер на Сан Франциско, Цагаглалал смяташе, че може да е открила тази причина.
Силна горещина потече през тялото й, премина по ръцете и стигна до дланите й, които бяха свити в шепи в скута й, лявата върху дясната. Пръстите й засияха, връхчетата им запламтяха в червено, после в жълто и накрая в нажежено бяло. Ноктите й се разтопиха и рядка желатиноподобна течност закапа от пръстите в дланите й.
Ароматът на жасмин вече бе изчезнал, заменен от силната, натрапчива миризма на анасон.
Цагаглалал сведе поглед. В шепата й трептеше локвичка кървавочервена аура. Безкрайно внимателно тя я надигна… а после спря. Количеството не стигаше. Беше използвала твърде голяма част от аурата си по-рано, за да се подмлади; оставаше й аура само за един.
Но кой?
Цагаглалал премести поглед от Нитен към Прометей, а после го върна на безсмъртния. Харесваше го. Беше тих и скромен, и въпреки това тя знаеше, че се слави като велик воин и мъж на честта. Беше забележителен човек: бе влязъл в битка със Спартите, знаейки, че вероятно няма да се върне. Беше готов да пожертва живота си, за да спаси града. Заслужаваше да живее.
Цагаглалал погледна надясно: Прометей беше Древен. Без съмнение в предстоящата битка неговите сили щяха да са по-полезни. И което бе по-важно, Прометей в много отношения бе неин баща. Аурата му я бе дарила с живот и сега бе редно тя да му върне този дар.
Цагаглалал премигна и изведнъж усети сълзи върху лицето си, а светът се разпадна на дъгоцветни късчета. Досега беше плакала само веднъж — когато Дану Талис потъна и тя загуби съпруга си.
— Съжалявам, Нитен — прошепна тя и изля кървавочервената течност в гърлото на Прометей.
Резултатът бе мигновен.
Аурата на Древния запламтя в яркочервено около тялото му. Той потрепери, закашля се и зелените му очи се отвориха рязко.
— Здравей, татко.
Прометей посегна и докосна лицето на Цагаглалал.
— Същата си, каквато те помня — прошепна той. — Същата, каквато те видях за първи път, млада и красива. Какво стана със Спартите?
— Мъртви са. Всичките.
— А Нитен?
Тя наведе глава.
— Можех да спася само един.
Прометей опита да се надигне до седнало положение. Тя го хвана за ръката и му помогна.
— Цагаглалал, какво си направила?
— Отплатих ти се за дара, който получих от теб много отдавна. Ти ме оживи и сега аз те върнах към живота.
Той се обърна да я погледне.
— Да, но на каква цена за теб?
Още докато го изричаше, лицето й започна да се състарява, по кожата й се появиха бръчки. Кичур бяла коса падна на земята между тях.
— Мисля, че ми е било писано да направя това — каза тя.
— Без моята аура ти няма да можеш да подновяваш плътта си. Сега ще се състаряваш като обикновен човек и скоро ще умреш.
— Всичко си има цена — каза Цагаглалал. — А аз съм готова да платя тази. Струва ми се малка за трупания в продължение на безброй животи опит.
Прометей се обърна да погледне към неподвижната фигура на Нитен.
— Само че — каза той тихо — си съживила не този, когото трябва.
— Не!
— Да — настоя той. — Моето време изтече. Сенкоцарството ми се превърна в прах и Първите хора вече ги няма. Тук не е останало нищо за мен: време е да си отида.
— Не… — Тя поклати глава.
— Да — каза той твърдо. — Преди десет хиляди години съпругът ти ми каза, че така ще свърши всичко. Каза, че ще умра на мост, обвит в мъгла, в един невъобразим град, във време извън времето. Знаех това, когато тръгнах насам тази нощ. Знаех как ще свърши. А сега ме остави да си отида — рече той умолително.
— Вземи обратно аурата ми. Дай я на Нитен.
Тя поклати глава, а по лицето й се стичаха големи млечнобели сълзи.
— Не, не мога да го направя. Няма да го направя.
— Нека те помоля като приятел…
Тя поклати пак глава и нови кичури коса паднаха на земята. Сълзите й капеха с цвърчене на моста.
— Никога досега не съм те молил за нещо. Така че нека те помоля за това като твой баща. Направи го заради мен. Моля те.
Цагаглалал наведе глава и заплака. После сложи дясната си ръка на гърдите на Древния, а лявата — на гърдите на Нитен.
Прометей се отпусна пак по гръб и се взря нагоре в нощта. Светлината в очите му гаснеше.
— Уморен съм, толкова съм уморен. Хубаво ще е да си почина. И ако попаднеш на сестра ми, кажи й кой направи това; кажи й кой прати Спартите. Разпознах във въздуха аурите на Бастет и Кетцалкоатъл. И може би трябва да й кажеш къде да ги намери. — Той се изсмя дрезгаво. — Едно нейно посещение никак няма да им хареса.