Близнаците откопчаха коланите си и излязоха в късния следобеден въздух. Вдишаха дълбоко, прочиствайки дробовете си от сухия, металически озонов мирис на виманата. Пазарният площад беше пълен с хиляди странни и не съвсем приятни миризми: на плодове — някои от тях гниещи — екзотични подправки и твърде много немити тела, наблъскани на едно място.
— А вие къде отивате? — попита Вирджиния Озирис.
Древният спря на входа на виманата.
— Трябва да отидем в двореца, а не искам да излагам децата на опасност — каза той. — Посочи към златния шпил, който се издигаше над покривите. На върха му имаше веещо се знаме, с избродирано на него нещо като око с множество финтифлюшки.
— Това е домът ни. Вървете там. Чакайте ни. — Огледа площада. Повечето собственици на сергии се бяха зазяпали във високия плешив мъж. Не всички успяваха да скрият отвращението върху лицата си. Озирис плъзна поглед по тълпата. Никой не пожела да срещне очите му. — Никой няма да ви нарани — каза той високо и гласът му отекна над площада. — Дори няма да се опита. Те знаят, че отмъщението ми ще бъде наистина ужасно. — После се наведе и сложи ръка на лявото рамо на Вирджиния. Тя моментално се отърси от нея. — Пази децата ми, безсмъртна — каза Озирис тихо. — Ако им се случи нещо, няма да съм доволен. А и ти също.
Вирджиния Деър се взря в сините очи на Древния. Той първи сведе поглед.
— Не обичам заплахите — каза тя.
— О, това не е заплаха — рече тихо той. Пристъпи навън от виманата и през тълпата премина ниско стенание. — Нека се знае — прогърмя гласът му, — че тези тримата са под моя закрила. Помагайте им, напътствайте ги, пазете ги и ще бъда щедър. Пречете им, заблуждавайте ги, навредете им и всички вие ще познаете отмъщението ми. Давам ви дума, а всички знаете, че моята дума е закон.
— Вашата дума е закон — промърмори тълпата. Някои от по-старите мъже и жени коленичиха и притиснаха чела към паветата; някои от по-младите просто склониха глави.
Озирис се втренчи в група младежи.
— Да имах повече време, щях да им дам хубав урок за тяхната наглост… — промърмори той. После влезе обратно във виманата. — Хайде, тръгвайте. Не се бавете. Насочете се право към сградата със знамето. Ние ще се върнем възможно най-бързо.
Рукма виманата се затвори зад него и излетя с бръмчене, оставяйки Софи, Джош и Вирджиния Деър да стоят сами по средата на площада. Корабът едва бе изчезнал над покривите, когато един домат полетя над главите на тълпата и се разпльока на земята в краката на Джош. Последваха го втори и трети.
— Радвам се да видя, че Озирис наистина има уважението на тълпата — рече Джош.
— Да вървим — каза Вирджиния, сграбчи двамата за ръцете и ги задърпа. — Обикновено се започва с плодове…
Един камък изтрещя на земята и се пръсна.
— … но винаги завършва с камъни.
Глава 7
Цветове.
Ярки, блестящи цветове…
Трепкащи, танцуващи дъгоцветни нишки…
Пулсиращи ленти от светлина…
Никола се издигаше все по-високо над кея, носейки се по невидимите вълни от въздух, които се виеха и кръжаха под него. Погледна надолу и видя малката групичка, и себе си по средата й.
Той летеше.
И чувството бе необикновено.
Едно време беше летял почти всеки ден, гледайки света през очите на Педро. Не бе разбирал добре притегателната сила на летенето, преди да премине над островните джунгли на Пасифика, криволичещите, осеяни с руини, улици на Рим и приличащите на кръпки ирландски ниви, наблюдавайки ги през огромните очи на папагала. Тогава Никола разбра защо Леонардо да Винчи е вложил толкова време в създаването на машини, които биха позволили на човека да лети. Може би слуховете бяха верни; може би Леонардо е бил безсмъртен и се е научил да гледа света през птичи очи.
Макар че беше късен следобед и светлината отслабваше, светът, гледан през очите на папагала, бе изпълнен с ярки проблясъци и цветни ивици. Ембаркадеро пламтеше в жълто и златно, пращайки вълни от топлина над водата.
Никола усещаше как вятърът се носи покрай тялото му, чуваше шушненето на перата едно в друго. Годините на летене с Педро го бяха научили да не мисли, просто да се съсредоточи върху целта си и да остави природата на папагала да вземе връх. Водата под него бе нашарена с фосфоресциращи мехурчета, оживяла от топли и студени течения.