Знаеше… всичко!
Аурата му се разбушува и плътна струя оранжева светлина се устреми към небето.
Джош погледна ръката си. И четирите каменни меча бяха изчезнали. Бяха се погълнали един друг, превръщайки се в метална пръчка, която бавно се топеше и се срастваше с плътта му, ставайки част от нея, огъвайки се във формата на плоска метална кука.
Болеше го — болеше го както никога досега. Той закрещя и това, което бе започнало като вик на болка, завърши като вик на триумф, когато вдигна блестящата сребърна кука към небето. Можеше да усети невероятната енергия, трупаща се в пирамидата, която я тресеше бясно и чакаше да бъде освободена. Той щеше да разкъса този остров и да унищожи света на Древните, създавайки едновременно с това човешкия свят.
— Сбогом, Софи — каза Джош Нюман, а после Маретю заби куката в пирамидата под краката си. И изрече на глас последните думи, които бе видял в Сборника:
— Днес аз станах Смърт, унищожителят на светове.55
Глава 79
Хваната ръка за ръка, Никола и Пернел Фламел обикаляха бавно острова. Бяха невероятно стари, всяка една от техните шестстотин години бе отпечатана върху плътта и костите им.
На изток слънцето изгряваше и откъм Тихия океан духаше студен бриз, разчиствайки последните остатъци от зловонната мъгла, миризмата на изгоряло месо, обгорено дърво и разтопен камък. Въздухът отново се изпълваше с чистия дъх на сол.
Минаха покрай кея и поеха по крайбрежната пътека, стигайки почти до мястото, където преди по-малко от дванайсет часа бяха стъпили на острова. Пейката беше мокра и Никола се наведе да я избърше с ръкав, преди да позволи на Пернел да седне.
Алхимика се настани до жена си и тя се облегна на него. Той я прегърна с една ръка, усещайки тънките й, деликатни кости под дланта си. Точно срещу тях град Сан Франциско изникваше като призрак в зората.
— Няма ли русалки във водата? — попита Пернел.
— Без Нерей, който да ги задържи тук, те нямат причина да остават.
— Е, поне градът е още цял — каза Пернел на френски с отслабнал гласец. — Не виждам към небето да се издига дим.
Никола погледна първо надясно, а после наляво.
— Всички мостове са здрави. Това е добър знак.
— Прометей и Нитен оправдаха доверието ни. Сигурно са оцелели — каза тя. — Поне се надявам да е така. Тази нощ загубихме толкова много добри хора.
— Те дадоха живота си за онова, което смятаха за правилно — напомни й той. — Пожертваха се, за да могат другите да живеят и светът да продължи да съществува. Това е най-великата жертва. А тази сутрин градът е още тук, така че не са загинали напразно.
— Ами ние, Никола? Ние винаги ли сме постъпвали правилно?
— Може би не — каза той тихо. — Но винаги сме постъпвали, както смятаме за правилно. Това същото ли е?
— Напоследък се чудя дали изобщо трябваше да търсим легендарните близнаци.
— Ако не го бяхме сторили, никога нямаше да намерим Софи и Джош — каза простичко Никола. — От мига, в който купих Книгата на Авраам, животът ни представляваше пътешествие, което ни доведе до това време и място. Такава е била съдбата ни — а никой човек не може да избяга от съдбата си.
— Чудя се къде ли са близнаците? — прошепна тя. — Иска ми се да разбера… преди да настъпи краят. Трябва да знам, че са оцелели.
— Добре са — каза той уверено. — Вярвам в това, защото този свят още го има.
Пернел кимна.
— Сигурно си прав. — Тя облегна буза на рамото на Никола.
— Спокойно е — каза. — Островът е толкова тих тази сутрин.
— Няма чайки. Чудовищата или са ги изяли, или са ги подплашили. Ще се върнат.
Високата трева шумолеше на лекия бриз и вълните плискаха по камъните в успокояващ ритъм. Пернел затвори очи.
— Слънцето грее — промърмори.
Никола положи буза върху главата й.
— Ще бъде прекрасен ден.
Докато седяха, слънцето се издигна бавно в небето, златната му светлина окъпа моста „Голдън Гейт“ и го накара да запламти ярко. Градът се събуди и въздухът се изпълни с неясния мелодичен шум на уличното движение.
— Нали знаеш, че винаги съм те обичал? — рече тихо Никола.
Настъпи дълга тишина, а после Пернел отвърна шепнешком:
— Знам. А ти знаеш ли, че те обичам?
Той кимна.
— Нито за миг не съм се съмнявал в това.
— Иска ми се да ни погребат в Париж — каза изведнъж Пернел.
55
Цитатът е от санскритската поема „Бхагавад Гита“, част от индийския епос „Махабхарата“. — Б.пр.