Алкатраз се намираше на километър и половина от брега, което за дивите папагали не бе нищо, но Фламел знаеше, че на птицата няма да й хареса да лети над водата. Дори смътната мисъл за земя караше аратингата да завие рязко и да се насочи обратно към пламтящите светлини на Ембаркадеро. Папагалът закряка и птиците на брега — цветни петна, наредени по покривите — запищяха в отговор.
Никола си представи отново характерната форма на Алкатраз и птицата кривна — почти с неохота — и започна да се отдалечава от сушата. Издигна се по-нависоко, далеч от солените пръски, позволявайки на Алхимика да види ясно острова: дълга, ниска, грозна форма, увенчана с бялата сграда на затвора и с високия пръст на фара, сочещ към небето. Зад него, малко вдясно, се виждаше Бей Бридж — лента от червени и жълти светлини, — а мостът „Голдън Гейт“ в далечината представляваше хоризонтална маска, очертана от трептящи линии горещина и топъл въздух.
За разлика от тях Алкатраз тънеше в пълен мрак и никаква топлина не се излъчваше от земята.
Когато се приближи до острова, Алхимика осъзна, че Пернел е била права. Във въздуха над брега нямаше други птици. Неизменните чайки, които винаги покриваха скалите, загръщайки ги в белота, сега липсваха и когато той стигна по-близо, осъзна, че нищо не помръдва. Нямаше нито корморани, нито гълъби. Но Алкатраз бе птичи резерват; стотици птици гнездяха тук всяка година.
Никола потрепери и усети как тръпка пробягва по тялото на папагала. Нещо се бе хранило тук.
Когато стигна до каменистата брегова линия, аратингата се спусна, а после се издигна върху въздушните течения, плъзна се над пристанището и се снижи, за да кацне върху будката за карти и пътеводители. Никола остави птицата да си почине малко. Пристъпвайки от крак на крак, тя се завъртя в пълен кръг, давайки му изглед към цялото пристанище. То бе изоставено. От лодката на Черния ястреб също нямаше никаква следа. Алхимика обаче се утеши с факта, че не се виждат и останки. Надяваше се, че безсмъртният не е станал жертва на нереидите.
С една-единствена мисъл Никола накара птицата да излети и тя закръжи бавно над книжарницата и сграда 64. Като се издигна още повече, се озова над Дома на надзирателя и за първи път, откакто бе стигнал до острова, той забеляза бледа пулсираща светлина. Аратингата кацна върху една от металните греди, крепящи порутената къща, и запристъпва по нея, дращейки с нокти по метала. Хвърли поглед надолу. В ъгъла на руините имаше нещо огромно, което покриваше полуразрушените стени и голия под. Приличаше на буца изсъхнала кал. С усиленото зрение на папагала Никола успяваше да различи едва-едва някаква форма в калта: гигантско създание, свито в плътно кълбо, с твърде много крака, увити около него. Това беше паяк. И пулсираше с бавна, неизменна светлина: Ареоп–Енап беше още жив.
Но все пак, къде бяха всички?
Черния ястреб бе оставил на острова Марс, Один и Хел. Не беше възможно всички те да са мъртви, нали? А и къде бяха чудовищата? Пернел бе забелязала в килиите таласъми, тролове и клурикони. Беше видяла бебе минотавър, поне един вендиго и они. В друг коридор бе имало драконоподобни твари — змейове и огнедишащи дракони.
Папагалът вече започваше да се уморява и Никола разбра, че скоро ще трябва да го върне на континента. Щеше да хвърли един бърз поглед наоколо и да потегли обратно, преди падането на нощта. Направи кръг около фара, а после, улавяйки внезапен проблясък на светлина, прелетя над сградата на затвора и се спусна в двора за разходки.
Дворът кипеше от енергия.
Призрачните остатъци от невероятно мощни аури се виеха около големите камъни, гърчейки се като змии. Навсякъде имаше следи от чисто злато и блестящо сребро, смрадливо сярно-жълто и примес от бледозелено.
А по средата на двора се виждаше избледняващ правоъгълник, който трепкаше от останките на древни енергии. В камъка се бяха отпечатали едва–едва очертанията на четири меча.
Някаква врата се отвори с трясък. Папагалът се стресна от грейналата светлина и полетя нагоре. Никола се обърна, за да види как Один изхвръкна от тесния вход и се втурна надолу по редица каменни стъпала. В подножието им едноокият Древен спря и се завъртя в посоката, откъдето беше дошъл, стиснал по едно късо копие във всяка ръка.
През вратата излезе Марс и я задържа отворена, за да могат Макиавели и Били да изтичат навън, носейки между себе си Хел. Тя бе преметнала ръце през рамената на двамата безсмъртни, а краката й се влачеха по земята, оставяйки диря от тъмна течност. Марс затръшна металната врата и опря гръб в нея. Черната кожена ризница на воина висеше съдрана, а от късия меч в ръката му капеше яркосиня кръв. Дори в сгъстяващия се здрач Никола видя, че очите му греят от възбуда. Вратата зад Марс се разтресе, но Древният напрегна сили и я задържа затворена, докато Макиавели и Били слязат по стълбището и Один заеме позиция в тила им, за да ги брани.