Сянката се протегна над него и той зърна блясък на метал.
Значи не беше животно. Човек. Разбойник. Зачуди се дали на Дану Талис има канибали.
— Направи го бързо — прошепна той. — Дари ме с тази милост.
— А ти предлагал ли си такава милост на другите? — Изведнъж нечии силни ръце го вдигнаха. — Няма да те убивам още, доктор Дий. Мога да те използвам.
— Кой си ти? — изпъшка Дий, мъчейки се отчаяно да различи физиономията на мъжа, извисяващ се над него.
— Аз съм Маретю. Аз съм Смъртта. Но днес, докторе, аз съм твоят спасител.
Глава 9
Беше време леля Агнес да умре.
Старицата стоеше пред огледалото в банята и гледаше отражението си. Насреща й се взираше възрастна жена с ъгловато лице, изпъкнали скули, издадена брадичка и заострен нос. Стоманеносивата й коса бе сресана назад и хваната в стегнат кок на тила й. Гранитно сивите й очи бяха хлътнали дълбоко в орбитите. Приличаше на осемдесет и четири годишна жена. Само че тя беше Цагаглалал — Тази, която наблюдава, — и годините й бяха неизброими.
Цагаглалал бе носила облика на леля Агнес през по-голямата част от двайсети век. Беше се привързала към това тяло и щеше да е жалко да го захвърли. Но от друга страна, през вековете бе носила множество маски. Номерът беше да знаеш кога да продължиш нататък и кога да умреш.
Цагаглалал бе живяла във векове, когато всеки по-различен — в каквото и да било отношение — предизвикваше подозрения. Хората имаха много чудесни качества, но винаги щяха да подозират и да се боят от онези, които изпъкват сред тълпата. Дори и в най-добрите времена те постоянно бяха нащрек за нещо погрешно или за някой, който изглежда не съвсем обикновен. А имаше времена, когато човек, който оставаше прекалено младолик, със сигурност щеше да бъде заподозрян.
Цагаглалал бе живяла през десетилетията, когато хората бяха изгаряни като магьосници и вещици, само защото изглеждат странно или са прями и независими. Но дълго преди тези ужасни години в Европа, а по-късно за кратко и в Америка, тя бе научила, че ако иска да оцелее, трябва да се слее с околните, да стане такава част от хората, че да е като невидима.
Цагаглалал се бе научила да се състарява подобаващо.
Във всеки век имаше различни представи за това кое е правилно и подобаващо. В някои епохи трийсетгодишните се считаха за стари, а четирийсетгодишните — за направо древни. В някои от по-примитивните и изолирани култури, в които старостта се почиташе като знак за мъдрост, тя можеше да стане на шейсет-седемдесет, преди да умре и да продължи нататък.
А когато се състаряваше, го правеше изцяло, променяше структурата на кожата си, позата си, дори мускулната си маса, за да имитира ефектите от отминаващото време. Преди много поколения — в Египет, или пък беше във Вавилон — тя бе усъвършенствала техниката да кара кокалчетата на ръцете си, китките и колената да се подуват като от артрит. По-късно се бе научила да изменя плътта си, така че вените й да изпъкват дебели и сини на фона на тънката като хартия кожа. Бе овладяла умения, които правеха кожата на шията й мека и увиснала и дори пожълтяваха зъбите й. За да бъде илюзията пълна, тя умишлено позволяваше на слуха и зрението си да отслабнат. Фактически тя остаряваше наистина, така че да не трябваше да се преструва през всеки буден миг. Така беше по-безопасно.
Взирайки се в своето отражение в огледалото в банята, Цагаглалал вдигна ръце към главата си, свали старите фиби, които държаха кока й, и тръсна сивата си коса.
Най-лесно й бе да живее през втората половина на двайсети век. Това бе епохата на козметиката и пластичната хирургия. Това бе епохата, когато хората полагаха големи усилия да не остаряват, а филмовите и музикалните звезди изглеждаха по-млади с всяка изминала година.
Цагаглалал бутна перуката нагоре и тя се отдели от главата й. Тя пусна рошавата сива коса във ваната и се зае да търка яростно гладкия си череп. Мразеше тази перука; постоянно я сърбеше от нея.
Разбира се, и този век си имаше своите опасности. Това бе епохата на камерите: лични камери, улични камери, охранителни камери, а напоследък и повечето мобилни телефони имаха камери. Това бе и епохата на разпознаването по снимки: в паспортите, шофьорските книжки, личните карти. Всеки имаше снимка и безсмъртните на тези снимки трябваше да се променят, да остаряват бавно. Една грешка щеше да привлече вниманието на властите, а безсмъртните бяха особено уязвими към разследвания, засягащи миналото им. Цагаглалал не бе напускала страната от десетилетия и американският й паспорт беше изтекъл. В Ню Йорк обаче работеше един безсмъртен човек, който някога се бе специализирал във фалшифициране на ренесансови шедьоври. Той въртеше малък страничен бизнес с подправени паспорти и шофьорски книжки. Цагаглалал трябваше да го посети, когато всичко това свърши. Ако оцелееше.