Тя пусна първо горещата, а после и студената вода, и напълни мивката. Наведе глава, загреба вода с шепи и изми лицето си със сапун „Л’окситан“ с масло от ший8, премахвайки грима, който бе сложила за срещата на безсмъртни и Древни в задния й двор по-рано днес.
Умирането винаги беше трудната част. Неизменно имаше толкова много за правене в седмиците и месеците преди това: да се увери, че всички сметки са платени и че застраховката й „Живот“ е валидна, да прекъсне абонамента си за вестници и списания и, разбира се, да направи завещание, с което оставя всичко на някаква роднина. Обикновено безсмъртните мъже завещаваха всичко на племенник, а жените — на племенничка. Други, като доктор Джон Дий, завещаваха всичко на редица от корпорации, а Цагаглалал знаеше, че Макиавели е оставил всичките си земни притежания на своя син. Семейство Фламел завещаваха всичко един на друг и на племенник на име Перие, който тя се съмняваше, някога изобщо да е съществувал.
Цагаглалал погледна пак в огледалото. Помисли си, че без коса и с измито от грима лице изглежда дори по-стара от обикновено. Наведе се към стъклото и позволи на мъничка част от рядко използваната й аура да разцъфти дълбоко в гърдите й. Банята се изпълни с едва доловимо ухание на жасмин, което се смеси с богатия дъх на маслото от ший. Топлина се разля по тялото й, плъзна по врата й и стигна до лицето. Тя се взря в сивите си очи. Склерата — бялата им част — беше жълтеникава и нашарена с вени, а дясното й око бе замъглено от слаб катаракт. Бе смятала това за наистина добър щрих към цялостния портрет.
Ароматът на жасмин се усили. Топлина потече по шията и устата на Цагаглалал, нагоре по бузите й и се вля в очите й. Склерата побеля.
Жената вдиша, изпълвайки дробовете си, а после задържа дъх. Кожата на лицето й затрепка и се изглади, мека пухкава плът потече по твърдите кокалести очертания на челюстта й, носът й се изду, брадичката й се заобли. Бръчките й се запълниха и дълбоките тъмни сенки под очите й изчезнаха.
Цагаглалал беше безсмъртна, но не беше човек. Беше глина. Роди се в Безименния град на края на света, когато огнената аура на Прометей вдъхна живот и съзнание на старите глинени статуи. Дълбоко в себе си тя носеше частица от аурата на Древния, която я поддържаше жива. Цагаглалал и брат й Гилгамеш бяха първите от Първите хора, които се родиха и придобиха съзнание. Всеки път, когато се подновяваше, тя си спомняше с кристална яснота мига, в който бе отворила очи и бе поела първия си дъх.
Засмя се. Смехът й започна като суха кашлица на стара жена и завърши с чистия звънлив звук на далеч по-млад човек.
Преобразяването й продължи, подхранвано от аурата й. Плътта й се стегна, костите се изправиха, зъбите избеляха, слухът и зрението й отново станаха остри. Рядък мъх от гарвановочерна коса покри скалпа й, после се сгъсти и се спусна по рамената й. Тя отвори и затвори длани, размърда пръсти и завъртя китките си. Сложи ръце на хълбоците си, изви тяло наляво–надясно, после се прегъна в кръста и докосна пода с длани.
Застанала пред огледалото, Цагаглалал гледаше как възрастта се смъква от тялото й, видя се как отново става млада и красива. Беше забравила какво е да си млад, а отдавна не бе била красива. За последен път изглеждаше така в деня, когато Дану Талис бе потънал, преди десет хиляди години.
И ако светът свършеше днес, тя бе решена да не хаби последните си часове на земята като старица.
Цагаглалал мина по коридора и стигна до малката резервна спалня в дъното на къщата на Скот Стрийт. Крачеше бързо и леко, наслаждавайки се на новата свобода на движенията си. По средата на коридора се завъртя просто заради радостта, че може да се върти.
Почти от момента, в който бе купила къщата, стаята за гости се използваше за склад. Беше наблъскана с вехтории, събирани стотици години: куфари, книги, списания, мебели, напукано кожено кресло, резбовано писалище и дузина черни найлонови чували, тъпкани със стари дрехи, които някога бе мислила да изхвърли, преди да съобрази, че може пак да дойдат на мода. Имаше старо американско знаме с кръг от звезди върху него, редом с оригинален плакат на филма „Кинг Конг“, подписан от Едгар Уолас. В дъното на стаята, набутан в един ъгъл, полускрит зад купчина списания „Нешънъл Джиографик“ с жълти гръбчета, стоеше грозен гардероб от черешово дърво в стил „Луи XV“ от осемнайсети век.