Цагаглалал си проправи път през стаята и отмести купчината списания, за да стигне до гардероба. Вратата му бе заключена и в орнаментираната метална ключалка нямаше ключ. Цагаглалал се надигна на пръсти и посегна над вратата, зад един дървен орнамент. Търсещите й пръсти напипаха големия бронзов ключ, окачен на извит гвоздей. Докато го сваляше, тя изпита внезапен прилив на спомени: за последен път бе отваряла гардероба, когато се върна от Берлин в края на Втората световна война. Изведнъж усети щипане на сълзи в очите си и парене в гърлото си. На връщане към Ню Йорк бе спряла в Лондон, за да се срещне с брат си Гилгамеш. Той нямаше представа коя е, дори не помнеше, че има сестра, макар да призна, че би трябвало да я познава. Тя бе седяла с него в руините на улучена от бомба къща в лондонския Ийст Енд и бе прегледала десетките хиляди листчета, които брат й пазеше там. Бяха прекарали следобеда, прехвърляйки ги отзад напред, от хартия към пергамент, а после към дървесна кора и тънки, почти прозрачни златни листове, докато тя не успя да му покаже името си, написано на азбука и език, все още неоткрити от хората. Поплакаха заедно, докато тя му напомняше какви са били някога. „Никога няма да те забравя“, каза той, когато Цагаглалал стана да си върви. Тя го видя как записва името й на своите късчета хартия, но знаеше, че до час вече щеше да го е забравил, както и лицето й. Цагаглалал бе прокълната с памет, която не забравяше нищо; Гилгамеш бе обречен никога да не помни.
Тя пъхна ключа в ключалката и отвори вратата на гардероба.
Отвътре я лъхна застоял въздух с дъх на стара кожа, горчиви подправки, прашинки отдавна изветрял нафталин и съвсем лека следа от жасмин.
На една закачалка срещу Цагаглалал висеше униформа на медицинска сестра и тя посегна да я докосне, прокарвайки пръсти по тънкия плат. Спомените, които дрехата пробуждаше, я накараха да потрепери. Тя бе служила като сестра и в двете големи войни, както и в почти всяка война през предишните сто години. Беше една от трийсет и осемте доброволки, работили с Флорънс Найтингейл в казармите „Скутари“ по време на Кримската война. През вековете Цагаглалал бе видяла — и причинила — толкова много смърт; работата й като медицинска сестра бе малък опит да се реваншира за всички страдания, за които бе отговорна.
Зад униформата имаше дрехи от половин дузина векове: костюми от щавена и нещавена кожа, коприна и синтетика, лен и вълна. Тук бяха обувките, дадени й от Мария Антоанета, обсипаната с перли рокля, която бе ушила за руската императрица Екатерина Велика, корсажът, който бе носила Ана Болейн в деня, когато се омъжи за Хенри. Спомени от много животи. Цагаглалал се усмихна, показвайки съвършените си зъби. Музеите и колекционерите биха платили цяло състояние за тези дрехи.
В дъното на гардероба имаше дебел чувал от зебло.
Без никакво усилие Цагаглалал измъкна чувала и го завлече в спалнята си. Вдигна го на леглото и задърпа кожените върви. За миг те не се поддаваха; после старата кожа с пукот се разсипа на прах и чувалът се разтвори.
Цагаглалал бръкна вътре, извади комплект бяла керамична броня и я остави на леглото. Елегантна, макар и без украса, тя бе направена, така че да пасва на тялото й като втора кожа. Жената прокара пръсти по гладкия нагръдник. Бронята бе безупречно чиста и блестеше като нова. Когато я бе носила за последен път, метал и нокти я бяха секли и дращили, но тя можеше да се възстановява и поправя сама.
— Магия ли е това? — бе попитала Цагаглалал съпруга си Авраам.
— Технология на Земните господари — беше й обяснил той.
— Няма да видим нищо подобно на нея още хилядолетия, а надявам се и никога.
В дъното на чувала тя откри две украсени ножници от дърво и кожа. Във всяка от тях имаше метален копеш — сърповидната сабя, харесвана от египтяните, макар произходът й да бе далеч по-древен. Тя извади единия копеш от ножницата му. Беше толкова остър, че изсвири, когато замахна с него във въздуха.
Цагаглалал прокара гладките си пръсти с бели нокти по простичката броня. Преди десет хиляди години нейният съпруг, Авраам Мага, й бе подарил тази броня и оръжията.
— За да те пазят — беше казал той завалено. — Сега и завинаги. Когато я носиш, мисли си за мен.
— Ще си мисля за теб, дори когато не я нося — бе обещала тя и наистина не минаваше и ден, без да си помисли за мъжа, който бе работил толкова усърдно и бе пожертвал толкова много, за да сътвори и спаси света.