Софи издиша дълбоко.
— Нито пък аз.
— Но тук — на това място — сме само ти и аз, сестричке.
— Винаги сме били само ти и аз — напомни му тя. — Дори като малки на Земята… у дома… където и да е това, винаги сме били ти и аз срещу целия свят.
— Знам. — После Джош внезапно се ухили, напомняйки на Софи за брата, когото познаваше. — А сега буквално сме ти и аз срещу целия свят.
Тя кимна.
— Радвам се да те видя пак, Джош.
— И аз — каза той.
— Тревожех се за теб.
— Нещата бяха… — Той млъкна, търсейки точната дума.
— Откачени? — предложи Софи.
Той кимна.
— Да, но трябва да има и по-точна дума. Откачени е твърде меко казано.
— Всичко това е много затрогващо — обади се Вирджиния. — Но може ли да предложа да водите този разговор по-късно? — Тя побутна падналия мъж с върха на обувката си. Той изстена. — Ясно е, че тези хора не си падат много–много по родителите ви. А този нещастник тук със сигурност има приятели.
Софи погледна към брат си.
— А те нашите родители ли са? — попита тя.
— Разбирам какво имаш предвид. Приличат на мама и татко… но…
Тя кимна.
— Но не са мама и татко.
— Тогава кои са? — попита брат й.
Софи поклати глава.
— Мисля, че по-важният въпрос е: кои сме ние?
— Както каза Озирис, това тепърва ще се види — отвърна Джош.
Глава 12
Вирджиния Деър и близнаците бързаха по улиците на Дану Талис. Върху дрехите си бяха навлекли бели роби, свалени от въжета за пране, а главите им бяха скрити под конусообразни сламени шапки, свити от сергия на пазара. Придържаха се към задните улички и тесните пресечки, движейки се бавно към шпила с веещото се знаме.
— Знаете ли — рече Джош, — като за най-могъщия и прекрасен град на света това ми изглежда малко занемарено.
Софи кимна.
— Но когато летяхме над него, изглеждаше изумително.
— Разстоянието разкрасява всичко — промърмори Вирджиния. Спря на входа на една тясна уличка и се взря в покривите, мъчейки се да се ориентира, като търсеше знамето над върховете на сградите.
Софи се обърна и погледна назад, за да види дали някой не ги следва. Единственото движение, което забеляза, беше едно мършаво куче, ровещо в купчина отпадъци. То измъкна нещо, което можеше да е парче месо, и вдигна поглед към нея. Очите му блещукаха в червено в полумрака. После се обърна и се изниза.
Откакто напуснаха пазарния площад, бяха преминали тичешком по дузина улички като тази. Тя бе тясна и тъмна, оградена от високи безлични стени, бе осеяна с гниещи плодове и гъмжеше от мухи. Софи забеляза един дългоопашат плъх да припка в канавката и да изчезва в една дупка в стената. Предполагаше, че винаги ще има плъхове и мухи. Двамата с Джош бяха обиколили света с родителите си, посещавайки всички места, където Ричард и Сара Нюман работеха. Беше виждала улички като тази в Южна Америка и Близкия изток, в южната част на Европа и в Азия — макар че за разлика от онези, в тази тук нямаше хартиени или пластмасови боклуци, парчета дърво или захвърлени алуминиеви кутийки.
Софи се обърна и погледна над рамото на брат си. Контрастът бе поразителен. Зад нея имаше мръсотия и бедност; пред нея се простираше богатство и вълшебният Дану Талис от легендите. Уличката излизаше на широк булевард с редящи се от двете му страни дървета. Зад него се виждаше един от каналите, които бе забелязала от въздуха. Отвъд канала имаше още улици, оградени с дървета или цветя, и тук-там се виждаха фонтани и статуи на хора, зверове и странни създания, които не бяха нито едното, нито другото. Богато украсени сгради, боядисани в златно и сребърно, се издигаха зад увенчани с шипове стени и дялани каменни порти. Всяка от тях бе в различен архитектурен стил — Софи зърна пирамиди с плоски върхове и квадратни сгради без прозорци, деликатни виещи се спирали и обвити в кристал кръгове.
— Позна ли ги? — попита Джош.
И тя внезапно осъзна, че сградите й напомнят за руините, които бе посещавала с родителите си: тук личаха имитации на Египет, каньона Чако, Ангкор Ват и Шотландия.
По погледа й разбра, че ги е познала.
— Предполагам, че това са оригиналите. Хората са изкопирали конструкцията им.
— Защо са с различни форми? — попита Софи.
— Различни кланове? — предположи Джош.
— Когато Древните остареят, те се Променят — рече Вирджиния. — Понякога по странни и необичайни начини. Затова им трябват странни и необичайни сгради, в които да живеят.