По някои от сградите имаше барелефи или фрески; други бяха боядисани или украсени със знамена. Само някои — главно пирамидите с плосък връх — бяха без украса.
— Мисля, че гледаме по-хубавата част от града — каза Вирджиния с мрачна усмивка. — И подобно на богаташките квартали навсякъде тук е пълно с порти и пазачи. Някои неща никога не се променят.
— Пазачи ли? Къде? — попита Софи.
Джош посочи.
— Точно зад портите…
Тя внезапно ги забеляза и кимна. Зад портите на именията и дворците имаше караулни къщички и фигури се движеха в сенките им, скрити от палещото слънце.
— Мисля, че от другата страна на моста има още — каза Софи.
— Май е така — рече Вирджиния. — Имам една теория. — Тя излезе от уличката и закрачи през пустия булевард към най-близкия мост. — Хайде да я проверим.
Близнаците се спогледаха и забързаха след нея.
— Теория ли? — попита Джош.
— Ясно е, че Дану Талис не е по-различен от всяка друга цивилизация, която съм срещала. — Тънките устни на безсмъртната се сгърчиха при произнасянето на думата цивилизация, сякаш я намираше за противна.
В тесните колибки от двете страни на моста настъпи внезапно раздвижване и оттам се появиха фигури. Слънчевата светлина затрепка по метала.
— Права бях — каза Софи. — Караулни къщички са.
— С пазачи — добави нервно Джош.
— Аз съм родена в едно по-простичко време — продължи Вирджиния. — Тичах на воля из гората и се прехранвах от природата, убивайки само онова, от което имах нужда, като споделях остатъците с другите горски обитатели. Нямах пари и единственото ми притежание бяха дрехите на гърба ми. Живеех в клоните на дърветата и в пещерите. И бях щастлива, наистина щастлива. Не ми липсваше нищо. А после дойде цивилизацията.
Безсмъртната тръгна по края на извития канал към моста. Пазачите я следваха от другата страна на кристалночистата вода; други се бяха събрали на моста и вече бе ясно, че не са хора. Имаха глави на чакали и бяха облечени в полупрозрачна черна броня. Когато поглеждаха през канала към тях, се виждаше, че очите им са кървавочервени.
— Анпу — прошепна Софи.
Вирджиния спря на края на моста.
— А на какво ме научи цивилизацията? — продължи безсмъртната. — Разбрах, че тя управлява чрез създаване на класи и разделяне на хората, като прави някои по-добри от други.
— Не е ли било винаги така? — попита Джош. — Всяка цивилизация се дели…
— Не всяка — сопна се Вирджиния. — Само така наречените напреднали. — Тя стъпи на моста и анпу заеха позиции в другия му край.
Единият от тях бе по-едър от останалите. Носеше черна броня, полирана до огледален блясък. Той пристъпи напред и протегна дясната си ръка. На тримата човеци им трябваше миг, за да осъзнаят, че създанието всъщност не носи метална ръкавица, а ръката му е заместена от механизъм от метал и зъбни колелца. В лявата му длан хлабаво висеше един копеш.
— А тук имаме тази велика цивилизация на Дану Талис — продължи горчиво Вирджиния, — управлявана от група безсмъртни Велики древни и Древни… и какво откриваме? — Без да чака отговор, продължи: — Откриваме, че няма никаква разлика. Бедните живеят зад външните канали, а богатите — на сигурно място във вътрешните кръгове, пазени от мостове, които се охраняват от кучеглави чудовища. Бедните дори не могат да вървят по тези улици. Като че ли са павирани със злато.
— Всъщност мисля, че са — промърмори Джош. Плочите и паветата от другата страна на канала блестяха с течна златна светлина.
Вирджиния Деър не му обърна внимание. Тръгна по средата на моста и всички пазачи извадиха закривените си саби.
— Нима е чудно, че светът, в който живеехме, е толкова объркан? — Тя разпери широко ръце. — Ето откъде идва всичко. Човеците са моделирали не само сградите си по подобие на това място. Човешкият свят е бил обречен от самото начало. Когато получа собствен свят, който да управлявам, нещата в него ще бъдат много по-различни, гарантирам ви.
— Те имат саби, Вирджиния — обади се Джош.
— Така е — отвърна тя нехайно.
Отляво и отдясно покрай канала тичаха пазачи, за да окажат подкрепа на онези, които вече бяха заели позиция на моста.
— И колко пазачи са нужни, за да защитят безценните златни улици от една жена и двама тийнейджъри? — попита Вирджиния.
Джош ги преброи бързо.
— Трийсет.