— Трийсет и двама — поправи го Софи.
Вирджиния бе стигнала до средата на моста. Анпу се бяха разгърнали, с извадени оръжия. Муцуните им зееха, разкривайки острите им зъби, и изглеждаше сякаш тварите се хилят. Водачът им почука с копеша си по металния си нокът. Отекна звън като на камбана.
Вирджиния продължи да върви право напред.
— А знаете ли кое презирам повече от всичко? — тросна се тя.
— Побойниците. И най-вече побойниците, които си мислят, че една гъзарска сабя и комплект доспехи ги правят неуязвими. — Безсмъртната бръкна под развятата си бяла роба и свали флейтата от гърба си. Изтръска я от платнения й калъф и я допря до устните си.
Изсвири една-единствена нота. Тонът беше висок и продължи да се повишава, докато накрая дори Софи и Джош с подобрения си слух престанаха да го чуват. Ефектът върху анпу бе мигновен. Те се вцепениха, изпънаха се, като че ли някой им бе дръпнал конците и разпериха ръце настрана с разтворени пръсти. Копешите им издрънчаха върху камъните.
Деликатните пръсти на Вирджиния заиграха бързо по флейтата и анпу затанцуваха. Надигнаха се на пръсти и започнаха да се люлеят наляво–надясно, блъскайки се един в друг, при което броните им дрънчаха. Безсмъртната се засмя пискливо, почти истерично.
— Мисля, че ще ги накарам да отидат с танцова стъпка до канала и да се хвърлят в него.
— Вирджиния — тросна се Софи. — Не!
Все така притиснала флейтата към устните си, безсмъртната се обърна да погледне момичето.
— Не!
— Не ли? Аз обикновено така правя.
— Не е необходимо — каза Софи. — Ако ги убиеш, ще станеш същата като тях. А ти не си такава, нали?
— Нямаш представа каква съм — прошепна Вирджиния, но вдигна пръсти от флейтата.
Анпу се строполиха като подкосени, сред дрънчене на брони и метал. Металната ръка на едрия водач задращи по камъните, оставяйки дълбоки бразди в тях, а после застина и се отпусна неподвижно.
Вирджиния запристъпва между повалените анпу, като се стараеше да не докосва никой от тях. Софи и Джош последваха примера й. Отблизо създанията бяха ужасяващи. Черните им като антрацит тела бяха човешки, с жилести мускули, но от врата нагоре имаха глави на чакали със заострени уши. Ръцете им също бяха човешки, макар че завършваха със закривени нокти, а краката им представляваха кучешки лапи. Някои имаха рунтави опашки, подаващи се изпод броните им, и повечето носеха вплетени в козината си малки зелено-златни скарабеи или нещо, което приличаше на черупки от морски охлюви.
— Мисля, че е насам — каза Вирджиния и посочи с флейтата си към една гигантска кръгла сграда, на чийто шпил се вееше тясно знаме с нарисувано на него око. Изглеждаше сякаш окото им намига. Външните стени бяха без прозорци, облицовани със злато и украсени със съзвездия от скъпоценни камъни. Сградата бе защитена с тесен ров, пълен с бълбукаща тревистозелена течност, а от двете страни на подвижния мост стояха двама огромни анпу албиноси с копия, по-високи от самите тях.
Вирджиния се усмихна на създанията и завъртя флейтата си, оставяйки във въздуха трепкаща нота. Анпу пуснаха копията, свалиха моста, а после се обърнаха и изтичаха на четири крака към ниска колибка, скрита сред растителността. Кървавочервените им очи изгледаха безсмъртната с нещо като страхопочитание, докато минаваше покрай тях.
— По-добре да се боят от теб, отколкото да те обичат — рече весело Вирджиния. — Мисля, че Макиавели го беше казал.
Глава 13
— Леле, човече, никога, ама никога вече няма да ям месо. — Били Хлапето се извърна, за да не гледа как ранената Хел разкъсва трупа на огромния глиган.
— Хората не са създадени да бъдат вегетарианци — изфъфли Хел. Лицето и зъбите й бяха потъмнели от кръв.
— Ти не си човек — отбеляза Били, като продължаваше да гледа на другата страна.
— Полезно е за мен. Ще възстанови аурата ми. Ще ми помогне да се изцеря. — Чу се пращене като от чупещо се дърво, последван от звук на смучене.
Били вдигна очи към Макиавели.
— В никакъв случай не ми казвай какво прави тя в момента.
Италианският безсмъртен поклати глава.
— Има добър апетит, признавам й го — каза той и добави с лукава усмивка: — А костният мозък е особено хранителен!
Били се отдалечи от вонята на убития глиган и задиша дълбоко хладния нощен въздух. Бе започнала да се събира гъста мъгла, която пълзеше по стените на затвора като дим, а температурата падаше бързо.
— Не мислех, че ще си толкова гнуслив — рече Макиавели, като дойде при него. — Смятах те за велик американски герой, безстрашен и смел.